Карл Май - Край Тихия океан

— Нали знаеш, че безпрекословно трябва да се подчиняваш на офицерите си?

— Да, знам.

— Заповядвам ти н ай-строго следното: джиахурът не бива да научи, че се намирам вече в Чина. Няма да му казваш, че си ме срещал!

— Ще изпълня заповедта ти.

— Тогава ще се видим пак в полунощ. Имаш ли да ми казваш още нещо?

— Не.

— Значи се разбрахме. Дзинг-леа-о!

— Леа-о!

Човекът се отдалечи. С учудена физиономия капитанът се обърна към мен и ме попита:

— Чарли, да не би да си посещавал вече някога Китай?

— Не. Защо питаш?

— Ами защото още с първия срещнат китаец подемаш такъв задушевен разговор, сякаш вече сте се срещали на някое друго място.

— Между нас има нещо общо, което ни свързва.

— Теб и него? Какво искаш да кажеш?

— Нали още снощи ти обясних, че тук минавам за полковник на лунг-ийн.

— Да, вярно.

— Е, този беше един лунг-ийн.

— Един от Драконите? The devil, тогава си ми изиграл дяволски лоша шега!

— Защо?

— Трябваше да ми кажеш, че е пират!

— А-а!

— Разбира се! Или забрави, че се зарекох да претрепвам всеки Дракон, който срещна?

— Е, тогава вземи, че претрепи двама при следващата ни среща!

— Така и ще направя! Какво искаше този тип?

— Каза ми къде мога да намеря джиахура.

— Къде?

— Тук наблизо, в странноприемницата «При десетте хиляди владетели».

— Кога?

— В полунощ.

— Тогава отиваме! Искам да си поприказвам с този монголец.

— Но той няма да е сам. Там ще има и много други лунг-ийн, а глутницата вълци носи смърт и за най-силната мечка. Какво ли ще стане с нашия добър «Вихър», ако очистят капитан фрик Търнърстик в някоя долнопробна кръчма?

Споменаването на неговия кораб оказа своето въздействие.

— Прав си, Чарли. Какво смяташ да правиш?

— Все още не знам. До полунощ има доста време и дотогава сигурно все ще вземем някакво решение.

— В това изобщо не може да има някакво съмнение. Първо, те посегнаха на нас и ще трябва да си получат наказанието и второ, всеобщ човешки дълг е да се освобождава света от подобна сган.

— Съвсем правилно, кептън. Но затова, че ни нападнаха, ние им го върнахме с лихвите с нашите весла, а и другата точка също има своите две страни. Какво ли ни засяга Китай? Защо пък точно ние двамата да рискуваме живота си, за да обезвредим една разбойническа банда, срещу която, изглежда, добрите китайци нямат нищо против? Обърнем ли се за помощ към някой консул, той само ще вдигне рамене, защото няма право да се намесва във вътрешните работи на империята и може да предприеме някакви стъпки, единствено когато са засегнати поданици на неговата държава. Ала и в този случай усилията му ще са твърде безнадеждни. А обърнем ли се към някой мандарин, то трябва да се очаква, че и той ще е съмишленик на лунг-ийн и ще се отнесе към нас по съответния начин.

— Това звучи дяволски логично. Но за мен ще е цяло удоволствие да отърколя във фарватера на тази шайка една хубава подводна скала!

— С теб съм, но стига да видя, че е възможно това да стане и че няма да ни струва твърде скъпо.

— Well, тогава ще трябва първо добре да обмислим нещата. Но какво ще правим сега?

— Ще разгледаме града и то най-напред отвън, защото достъпът до него е строго забранен за чуждоземни варвари.

— Значи не можем да влезем в него, така ли?

— Всъщност не, но ще направим един опит да видим дали все пак няма да е възможно. В такъв случай, ако самата полиция не прояви интерес към нас, ще си имаме пак работа с прелестната тълпа от улицата.

Продължихме пътя си. Ако броят на шам-паните във водите на Кантон се преценява на около шейсет хиляди, то аз намирам, че тази цифра в никакъв случай не е завишена. Те са толкова многобройни, че от птичи поглед сигурно биха изглеждали като водна леща, която буквално покрива цели реки, езера и канали.

Улиците, по които вървяхме, бяха много тесни. Силно впечатление ни правеше ситният тръс, с който се придвижваха всички хора. Особено многочислени бяха носачите на какви ли не товари. Със силните викове «о-хе», «о-хе» те предупреждаваха минувачите да се пазят да не се сблъскат с тях. Също както по ориенталските базари, така и тук различните занаяти бяха обособени в отделни улици и улички, едно обстоятелство, което засилва конкуренцията и е от полза за купувачите.

Търнърстик се спря пред един магазин за птици и ме попита:

— Чарли, що за пилци са това?

— Бекаси и рибари.

— Ама как са ги издокарали само. Това събужда апетита. Няма ли да посетим някоя гостилница, за да хапнем нещо?