Карл Май - Край Тихия океан

«Ще поискам да избесят цялата долна паплач!».

Нямахме друг изход освен да чакаме на брега, докато минеше някой подходящ за нас плавателен съд. Предполагах, че при това оживено движение на лодки и корабчета по реката търпението ни нямаше да бъде подложено на кой знае колко продължително изпитание. И действително след кратко време срещу течението се зададе малка английска частна яхта и след като й направихме знак, спря съвсем близо до брега.

— Какво има? — попита капитанът от палубата. — Искате да ви вземем на борда ли?

— Какъв е курсът ви, кептън?

— Към Вампоа и Кантон.

— Ще дойдем с вас, но ако нямате нищо против да почакате тук около един час.

— Защо?

— Ще научите. Хвърлете ни едно въже!

След минута-две ние се намирахме вече горе при капитана.

— Мога ли да ви помоля да ми кажете вашите имена? — попита ни англичанинът.

— Йес, сър! Аз съм капитан Търнърстик от «Вихър», идващ от Ню Йорк, сега на котва в Хонконг.

— Аха! Видях кораба ви. Ами този човек?

— Той е мой приятел, който обикаля по целия свят, за да опознава страни и хора. Досега смятах тази работа за невиждана глупост, ала вече разбрах, че съвсем не е за пренебрегване.

— И сега искате Да се изкачите нагоре по реката, за да разгледате Кантон, така ли?

— Йес, сър! Но преди това ще ви помолим да ни предоставите неколцина души от вашия екипаж, за да ликвидираме една пиратска шайка, чието свърталище е тук наблизо.

— Да не би да са от Драконите?

— Съвършено вярно, сър. Вчера ни нападнаха, зашеметиха ни с вонящи гърнета и ни завлякоха в някакъв храм, където навярно се намират и в момента.

— Щом е така, ще ви дам на разположение моите момчета, а и самият аз ще дойда. Вярно, че не мога да оставя кораба без екипаж, но дванайсет души ще получите.

— Те са повече от достатъчни, кептън.

— Колко път има до мястото?

— Три мили и нещо.

— За половин час сме там. Моите момчета умеят да гребат. Какъв е броят на Драконите?

— Хмм, между двайсет и трийсет, но това не е кой знае колко, защото един по-як англичанин може да се разправи с десетина от тези типове.

— Знам го вече. Елате в каютата да хапнете малко и да пийнете някоя глътка, защото не вярвам при онези обесници да сте си развалили стомасите от преяждане. Впрочем трябва да ви кажа името си. Казвам се Том Халвърстоун от Грийнок край Клайд. Знаете вече къде се строят най-елегантните, най-бързи и красиви параходи.

— Известно ми е това градче и не мога да оспоря неговата слава. И тъй, напред, кептън, понеже закуската за човека е онова, което са хубавите въглища за парахода — както без едното, тъй и без другото е немислимо едно приятно пътуване.

Докато ние здравата си похапвахме долу в каютата, капитанът направи на палубата своите приготовления и само след четвърт час седяхме вече петнайсет добре въоръжени мъже в една дълга тясна остроноса лодка, която така летеше по водите на канала, сякаш бе изстреляна от оръдие.

— Що за тип беше предводителят на Драконите? — попита ме Халвърстоун.

— Монголец от племето на джиахурите.

— Бях си помислил, че тези хора са били от бандата на Кианг-лу, който толкова много се е прочул.

— И наистина е така, защото е негов помощник.

— Е добре, тогава тази малка разходка става за мен още по-привлекателна. Надявам се да се срещнем с него.

— Малко се съмнявам и не споделям мнението на моя приятел Търнърстик — подхвърлих аз. — След всичко, което се случи през нощта, пиратите сигурно ще се покажат достатъчно разумни да напуснат куанг-ти-миао.

— Я ми разкажете отново цялата история, но малко по-подробно, ако мога да ви помоля.

Осведомих го за всичко, което сметнах за по-необходимо, но без да споменавам за моя талисман, както и за някои други обстоятелства.

— Та това си е истинско приключение! — каза Халвърстоун. — Е, сега и аз вярвам, че тези обесници са си плюли на петите. Но все пак пътуването ни няма да е съвсем напразно, понеже поне ми се удава изгоден случай да поразгледам този китайски храм.

Не беше изминал и половин час, когато спряхме на същото място, където предишния ден бяхме слезли от пиратската лодка като пленници. За моя изненада пред входа на храма двама души продаваха цветя и благовонни пръчици. Изкачихме се по широките каменни стъпала и се изправихме пред тях.

— Дзинг-дзинг! — поздравих аз. — Разрешено ли е влизането в храма?

— Тук може да влезе всеки, който даде ком-ча на божия служител — гласеше отговорът.

— А този служител дали е тук?