Карл Май - Край Тихия океан

— Господине, заплашва ли ни голяма опасност? — тихо ме попита холандката.

— Скоро ще разберем — отвърнах й аз.

— Хич не ме е страх. Дадете ли ми тояга или някое весло така ще цапардосам негодниците по главите, че ще им писнат ушите.

Холандката беше една твърде сърцата «госпожица». Други жени на нейно място сигурно щяха да припаднат от страх.

— Браво, госпожице Келдер! Веслата са ни подръка. Грабвайте едно от тях и ако положението наистина стане сериозно, опитвайте се да ги улучвате само по главите.

— Не се бойте! Ще им покажа аз на тези хора какви яки ръце и юмруци има една холандка.

В този момент съвсем наблизо се разнесе плясък на весла.

— Кианг! — повтори се викът от преди.

— Лу! — отвърнаха му отсреща. Лодката спря при нашите хора.

— Къде е вашата чуан? — попита един глас и по него веднага разпознах джиахура.

— На отвъдния бряг.

— Къде е онзи та-йин [146] Голям човек. Б. нем. изд. с жената и неговия спътник?

— Също отсреща.

— Защо сте изоставили вашата чуан?

— Ами онзи иой-дзи ни заповяда така.

— Той не е никакъв иой-дзи, не е полковник на Драконите. Откраднал е нашия знак. Ще трябва да го върне и после да умре. Чакайте тук!

Лодката изви в посока към нас. Не беше много разумно да се впускаме в бягство, защото не познавахме прорязаният от множество канали терен. Налагаше се да се защитаваме. При това нямах никакво намерение да позволявам на неприятелите ни необезпокоявано да се доберат до брега.

— Стой! — посрещна ги моят вик. — Приставането тук е забранено!

— Това е той. Дръжте го! Убийте го!

Видях великанският силует на джиахура да стърчи в средата на лодката. Плавателният съд заседна на брега и неколцина от екипажа скочиха на сушата. Ние стояхме готови с вдигнати във въздуха гребла. Последваха два удара, а после и още два — така се отървахме от първите нападатели.

— И вие вземете веслата! — заповяда монголецът. — Смажете тези песове!

Той остана в лодката, докато другите изскочиха навън. Трима се нахвърлиха върху мен. Те едновременно замахнаха. Първият бе улучен от моето весло, но нямаше как същевременно да отбия нападението на другите двама. Получих удар по лявото си рамо. После ме сграбчиха и отпред, и отзад.

— Дръжте го здраво! — извика джиахурът.

С един енергичен скок той се озова на сушата. Отърсих се от двете дребни човечета, ала това не стана достатъчно бързо. Монголецът не можеше да използва изкълчената си десница, обаче в лявата му ръка проблясваше острието на нож. Наведох се настрани и оръжието одраска ухото ми. После го сграбчих за гърлото и за ръката, но в същото време онези двамата отново ме нападнаха, спънах се в едно от веслата, които бяхме захвърлили и китайците успяха да ме повалят на земята. Видях как ножът на монголеца надвисна над мен.

— Умри, йън-джи! [147] Думите са от монголски и означават «страхливо куче». Б. нем. изд. — извика той.

Обаче в същия миг с голяма сила върху ръката му се стовари едно весло и така получих възможност да се изправя на крака. Ударът бе нанесен от холандката. Тя извика:

— Няма ли да благоволят господата да офейкат? Или ще трябва аз да им помогна?

— Помощ, Чарли! — извика в този миг капитанът. Огледах се и забелязах, че лежеше на земята и с мъка се отбраняваше срещу нападателите си. Налетях на джиахура и го ударих едновременно с двата си юмрука. Той се преметна и полетя във водата: Отхвърлих двамата китайци настрани и се втурнах да помогна на Търнърстик.

— Внимавайте, господине! — подвикна ми храбрата готвачка. — Ей ги там във водата, плуват като луди насам!

Помогнах на капитана да се отърси от нападателите си и той веднага скочи на крака. Понечих да се обърна към канала, но тъкмо тогава получих такъв удар с весло по главата, че искри ми изскочиха от очите. Почувствах как изпадам в някакво състояние на полусъзнание, тъй че от този момент нататък действах като на сън. Видях от водата да изскачат човешки силуети и да грабват веслата. Несъмнено това бяха хората от нашата лодка, които с плуване се бяха притекли на помощ на своите. Видях как капитанът започна да удря около себе си като побеснял. Готвачката също развъртя едно гребло. Ударът, попаднал в тила ми, изглежда беше парализирал нервите ми за известно време. Веслото натежа твърде много в ръцете ми и аз посегнах към двата револвера.

След първите изстрели чух гласа на Търнърстик:

— Гръм и мълния, съвсем ги бях забравил! Я дай да ги извадя! Дванайсет изстрела означават дванайсет негодника по-малко!