Карл Май - Край Тихия океан

Събудих капитана като извиках:

— Кораб, ахой-и-и-и!

— Ахой… корабът «Вихър» да… мътните го взели, ти ли си, Чарли? Не ми се ще да вярвам, че ме вземаш за глупак… хмм, коя е всъщност географската ширина, където сме хвърлили котва?

— Кептън, моля те поне за малко да си сложиш главата ей тук в моята дупка с вода, за да ти се възвърне час по-скоро тъй необходимата памет!

— А-а, вярно! Ей там отсреща е храмът на онези идоли, а пък там е реката… тук пък е застанала холандската лейди, която може да погълне като нищо трийсетина килограма дини, маслини и орехи.

— Но затова пък майсторски умее да си служи с веслото, кептън.

— Знам, знам! Страхотна фуста! Удряше като истински боцман. Няма ли да я събудим?

— Май че се налага.

— Добре. Сам ще се заема.

Той се приближи до спящата жена.

— Хей, милейди, мисис, мис…! Ще бъдете ли така добра да си отворите очите? Слънцето отдавна вече вдигна котва.

Тя се надигна.

— Добро утро, господа! Дълго ли спах?

— Good morning! [149] Добро утро! Б. пр. Не, защото и аз самият току-що опънах платна. Но ей този там е станал по-отдавна.

— Господине, как се чувства главата ви? — загрижено ме попита тя.

— Благодаря, госпожице, вече всичко е наред. Ще тръгваме ли, кептън?

— Мисля, че тук нямаме повече никаква работа. Можем да се оттеглим с почести, защото не отстъпихме от бойното поле.

— Но все пак цялата история бе твърде неприятна, а за кой знае какви почести и дума не може да става, защото загубихме целия си багаж, а също и плячкосаната лодка.

— Но затова пък освободихме една лейди, Чарли, също както става в романите или пък както виждаме в театъра. Хиляди хора не са успели да направят подобно нещо през живота си, а това е такова дело, за което си заслужава да разказваш, когато се прибереш у дома си. Виждаш ли, Чарли, все пак си прав: човек трябва да тръгне по широкия свят, за да опознае страни и хора, а пък ако и на всичко отгоре изучи и един толкова труден език като китайския, тогава са необходими съвсем малко усилия, за да започне да пише книги и истории като твоите.

— Не се заблуждавай, кептън! А и китайският език не е по-труден от който и да било друг език. Че бил не знам си колко мъчен за изучаване, е само едно предположение, което човек чува от други хора без самият той да се е запознал по-отблизо с него.

— Well! Но ние го владеем из основи, нали? Страшно ми се иска да чуя какво ли ще кажат в Хоубоукън в кръчмата на майка Грис в капитанската стая, когато фрик Търнърстик започне да говори китайски като по вода. Сигурно това ще бъде най-странното и невиждано нещо, случило се там от дълги години. Не си ли на същото мнение, Чарли?

— Убеден съм, че ще ги смаеш. А сега да тръгваме. Няма никакъв смисъл да се бавим тук по-дълго.

— Страшно ми се иска пак да се върнем в онзи храм, за да си поговорим още веднъж с Драконите.

— Като нищо може да стане, понеже ще помолим за помощ още първия европейски или американски плавателен съд, който срещнем.

— Значи не искаш да правиш оплакване пред китайските власти?

— Трябва малко да изчакаме.

Насочихме се към главния канал, а после тръгнахме по неговия бряг към реката. Тъкмо когато стигнахме до нея, се зададе голяма холандска корабна лодка, опънала платна надолу по течението. Това се казваше късмет. Извикахме й да спре и тя се отзова на желанието ни.

— Накъде сте тръгнали? — попита капитанът, след като лодката пристана до брега.

— За Макао. Идваме от Амстердам, кораб «De valk». [150] «Сокол». Б. пр.

— Ще ни направите ли една услуга?

— Каква?

— При нас се намира една лейди от Макао, която е била отвлечена от пирати. Ние я освободихме. Ще я вземете ли?

— Холандка, така ли?

— Йес, и много свястна жена. Мога да ви уверя в това.

— Нека дойде!

— А пътните разноски? Ще ги платя.

— Кой сте вие?

— Капитан Търнърстик от «Вихър», Ню Йорк.

— Господине, вие сте човек на честта. Никакви разноски няма да плащате! Та това е наша сънародничка.

— Well! Вие също сте свестни хора. Поздравете капитана си от мен!

— Благодаря! А вие няма ли да пътувате с нас?

— Не. Тръгнали сме нагоре по реката.

— Тогава Бог да е с вас, капитане!

— Гуд бай!

Нашата госпожица не можа да се раздели тъй бързо с нас. Изминаха още няколко минути, докато успее да ни каже една хилядна от онова, което непременно искаше да ни каже. Лодката беше вече достигнала почти средата на реката, когато храбрата готвачка все още продължаваше да дава гръмогласен израз на благодарността си, че сме я избавили. Последното й уверение, което успяхме да доловим и разберем, завърши с думите: