Карл Май: Край Тихия океан

Предстоеше да решим какво да правим с пленниците. Нямахме доверие в местните власти. Вероятно голяма част от населението помагаше на Линг-тао. Ето защо предложих да го отведем в столицата, заедно със съучастниците му и там да го предадем на губернатора, който положително щеше да нареди да се извърши най-строго разследване на случая. Останалите заявиха, че са съгласни.

Съвсем ни беше безразлично какво щеше да стане с постройките и обзавеждането им при Тигровия мост. Оставихме всичко непокътнато и скоро напуснахме с лодките пиратското свърталище. От всички ни, най-радостен и доволен беше менер Бонтверкер, който кажи-речи не изпускаше из очи своя верен Квимбо, защото все пак на него трябваше да благодари, че в този ден съдбата му бе взела такъв благоприятен обрат.

Щом стигнахме яхтата, веднага бе запален огъня под котлите. Но преди да успеем да вдигнем котва, се видяхме заобиколени от безброй лодки, чиито гребци искаха да се качат на борда, за да научат подробности. Най-много шум вдигаха представителите на местните власти, които накрая започнаха да ни заплашват, за да им предадем нашите пленници. Не им обърнахме никакво внимание, а когато се опитаха със сила да се качат на палубата, вече имахме достатъчно пара, за да можем да тръгнем. Видяха се принудени да ни оставят на спокойствие.

Много добре бях забелязал, че през цялото време лордът се навърташе около мен, без да посмее да ме заговори. Пенснето се плъзгаше до върха на носа му по-често от когато и да било. И никак не бе чудно! Носът му се беше провесил тъжно надолу като ушите на нюфаундлендско куче. реших да не го безпокоя и постъпих правилно, защото по едно време сам дойде при мен и като сложи ръка на рамото ми, каза:

— Чарли!

— Сър Джон!

— Ти спечели!

— Облога ли? Йес!

— Не! Моята чадър-лула!

— Йес?

Той взе да преглъща и да сумти, а накрая каза:

— Вече не мога да се мерна в Травълър-Клъб, Лондон, Ниър Стрийт 47. Аз ще…

— Сър Джон — прекъснах го аз. Положението беше много деликатно и не биваше да го засегна. — Сър Джон, ще разрешиш ли на един твой приятел да те помоли нещо?

— На кой приятел?

— На мен! Моля те да приемеш един подарък от мен! Като почетен знак за твоята вярна бойна дружба в борбата ни срещу похитителите на девойки ти подарявам ей тази лула. Ще я приемеш ли?

При тези думи лицето му грейна като слънцето в ясно утро.

— Чарли! Ти си… ти си…

— Приемаш ли я?

— Йес! От теб я приемам! А ти наистина си най-съвършеният джентълмен от Лондон до Капщад и от Бирма до Сан Франциско, макар че…

— … макар че спечелих първия си облог в живота си срещу лорд Рафли.

Паданг, най-големият град на западното крайбрежие, е красиво благоустроено селище с оживено мореплаване и добре развита търговия, тъй като големият износ на разнообразни стоки от западната половина на Суматра се осъществява именно чрез този град. Още по онова време Паданг имаше над двадесет хиляди жители и при това толкова добре уредено правораздаване, че не можехме да се съмняваме в справедливото наказание на китаеца и неговата банда.

От дълго време властите преследваха пиратите, но всичките им усилия оставаха напразни. Човек лесно може да си представи колко добре дошли бяхме за тях, когато предадохме на правосъдието нашите достопочтени пътници от трюма. Съдебното следствие започна още на следващия ден и ние бяхме разпитани като свидетели. Хората се отнасяха към нас извънредно любезно, а щом менер Бонтверкер съобщи сумата, която му е била ограбена, те незабавно проявиха готовност да му бъде възстановена от имуществото на двамата братя, намиращо се вече в ръцете на властите. Разбира се, че беше арестуван и Си-сън, братът на китаеца.

За щастие сумата, отнета от Бонтверкер по време на нападението, беше само една малка част от онова, което бе наследил от брат си в Тйелатяп. По-голямата част от нея беше тръгнала по друг по-сигурен път.

В Паданг останахме две седмици, а после закарахме Бонтверкер до Коломбо, където той щеше да изчака някакъв удобен случай, за да стигне до Капщад. Тъй като беше решил да вземе със себе си своя Квимбо и да го задържи завинаги, кафърът се видя принуден да се сбогува с нас. Това бе сторено по неговия развеселяващ начин, но този път той не можа да предизвика усмивките ни. На мен последен ми подаде ръка с думите:

— Помни още мил, добър Германия как намери хубав, храбър Квимбо долу в пясък на кораб?

— Много добре си спомням — отвърнах му аз. — Та нали те мислеха за призрак!