Карл Май - Край Тихия океан

Пленените слонове продължиха повече от час да кръстосват така корала и неуморимо отново и отново да атакуват коловете на оградата, като след всеки неуспешен набег тръбяха и ревяха от ярост. Непрекъснато се опитваха да съборят портата, сякаш знаеха много добре, че точно там би трябвало да си пробият път, тъй като нали оттам бяха и влезли преди малко. Ала всичките им нападения бяха отблъснати. Лека-полека опитите им да се освободят ставаха все по-редки и по-редки. Само отделни животни продължаваха да тичат насам-натам, но все се завръщаха обратно при другите, докато най-сетне цялото стадо се събра на едно място и образувайки защитен кръг около малките слончета, животните останаха неподвижни насред корала в тъмните сенки на дърветата.

Тогава хората се заловиха с подготовката за охраната им през нощта. Застаналите на пост край оградата ловци получиха подкрепления, а в огньовете бяха нахвърляни много дърва, за да могат да поддържат високите пламъци чак до изгрев слънце. Тъй като до настъпването на утрото нямаше какво друго да се прави, ние се върнахме в стаите си.

Веднага щом прекрачи прага на входа, англичанинът попита за Калади. Но никой не беше виждал сингалеца и в резултат на това Рафли бе обзет от направо неописуемо настроение.

— Чарли!

— Сър!

— Ще се обзаложим ли?

— За какво?

— Че онези тринайсет негодници имат пръст в историята с моята чадър-лула.

— Не виждам връзката. Как е възможно?

— Да се обзаложим ли?

— Нали знаеш, че никога не се обзалагам!

— Вярно. Ти си много свестен човек, но като джентълмен не бих могъл да те представя на никой истински англичанин. Сигурно горчиво ще се разкайваш, че презрително се отказваш от всеки облог. Наистина, не мога да ти обясня точно каква е връзката между скритите две лодки и изчезването на моята чадър-лула, но имам предчувствие, че е така, а каквото предчувствам, обикновено винаги се сбъдва.

— Сър, в случая си служиш със съмнителни величини и ми се струва, че аз… ха, ето че Калади идва!

И наистина сингалецът влезе в стаята. Косата му беше в пълен безпорядък, дрехите му — разпокъсани, и целият бе облян в пот.

— Сахиб! — извика той, после разтреперан от страх се приближи до Рафли и се хвърли на колене пред него.

— Какво има?

— Ти си махараджа, на когото никои не е в състояние да се противопостави. Само ти можеш да ми помогнеш.

— Каква помощ искаш от мен?

— Молама е отвлечена, Молама, светлината на моите очи, утехата на моята душа, звездата на моя живот!

— Молама е отвлечена? Дано пукнат тези разбойници! Ами къде е моята чадър-лула?

— И тя е изчезнала.

— Къде са я отмъкнали?

— Не знам!

— Какво? Не знаеш? А кой ти каза, че Молама е била отвлечена?

— Девойките, които са успели да избягат.

— Девойките… аха, значи все пак е вярно — където се забърка някаква каша, там винаги имат пръст фусти! — Пенснето беше паднало от носа му и той имаше вид, сякаш бе загубил цялото си състояние заедно с Рафли-Касъл. — От кого са избягали?

— От похитителите.

— Е, ами че това се разбира от само себе си. Но какви са били тези похитители?

— Един китаец и дванайсет малайци.

— Мътните го взели! Чарли!

— Сър Джон!

— Виждаш ли, че щях да спечеля облога?

— Както изглежда — да.

— Не само изглежда, ами и действително е така. Ето че сега в мен се поражда едно определено подозрение. Калади, я разкажи всичко най-подробно!

— Тичах около корала — поде сингалецът — и разпитвах за Молама, докато най-сетне узнах, че заедно с много други девойки е отишла в гората за цветя. Нищо друго не успях да науча, докато преди малко стигнах до едно място, където се бяха насъбрали много мъже и жени и се вайкаха. Бяха наобиколили две момичета, които разказваха как са били нападнати в гората. Удало им се да избягат, но другите били отвлечени от разбойниците. Молама била сред тях и носела чадъра-лула. Сахиб, върни ми я и аз ще ти бъда благодарен до края на живота си!

— Чарли — обади се англичанинът, без да отговори на молбата на сингалеца.

— Сър Джон!

— Нали чу какво ми разказа щурманът?

— Да.

— Знаеш ли кои са похитителите?

— Пиратите, които си търсели жени и живеели на самотен остров.

— Тъй мисля и аз. Мога ли да им оставя моята чадър-лула?

— Ти ще решиш.

— И през ум не ми минава! Още отначало се бяхме разбрали, че искаме да се спуснем до Киумбу-Ойя и затова имаме на разположение една лесно преносима лодка. Калади, ти пак ще видиш твоята Молама!