Карл Май - Край Тихия океан

— Сър Джон, най-напред ми кажи ти какво мислиш!

— Pshaw! В мореплаването може малко да те превъзхождам, Чарли, но на сушата ти си безспорният майстор. Който се е скитал като теб из всички кътчета на земята, той добре знае колко важна е една такава следа, а се е и научил правилно да разчита и анализира.

Наведох се, за да разгледам отпечатъците.

— Само мъже са. Един китаец и дванайсет сингалци или може би дори малайци.

— Bless me! [249] За Бога! Б. пр. Как го разбра?

— Дванайсет от тях са боси, а обстоятелството, че палците на краката им са доста отделени от останалите пръсти, ме кара да мисля, че са по-скоро малайци. Както е видно от отпечатъците, тринайстият носи хапронг, вид обувки, които се използват само от китайците.

— Откъде са дошли и какво търсят насам?

— Какво търсят насам бихме могли да разберем, ако ги проследим, а откъде са дошли, навярно скоро ще видим.

Вървейки обратно по следите на хората, аз се спуснах по доста стръмния бряг на дълбокото речно корито. Дирята минаваше току покрай самата вода и водеше нагоре срещу течението. Проследихме я надолу — аз вървях долу край реката, а двамата ми спътници — горе по високия бряг. След като крачихме около десетина минути, изведнъж се натъкнах на някаква лодка, която беше изтеглена от водата и най-старателно покрита с клони.

— Чакай! Ей тук са слезли на сушата. Несъмнено са дошли, плавайки срещу течението. Скрили са лодката… ама тук наистина има и още една!

— Какво? Две скрити лодки? И никакъв пазач при тях? Това е твърде подозрително — обади се англичанинът. — Онзи, който не е тръгнал по криви пътища, няма защо да крие лодките си, ами ще остави при тях и хора да ги охраняват. Чарли, спускам се при теб.

— Добре, ела! М на мен цялата работа ми се струва съмнителна, но не толкова, защото са скрили лодките си, а защото тринайсетимата мъже не са изкачили веднага брега, ами първо са извървели значително разстояние нагоре покрай самата вода. Сигурно са постъпили така, за да прикрият следите си. Кой знае за какво ли нечисто дело са използвани тези лодки.

— Да ги огледаме!

С изключение на намиращите се в тях гребла, лодките бяха празни. Не успяхме да открием абсолютно нищо, което да ни даде възможност да стигнем до някакъв извод.

— Какво ще правим, Чарли?

— Хмм. Лодките са чужда собственост.

— Но ако служат за постигането на някаква престъпна цел?

— Сигурни ли сме в това?

— Вярно, не сме, обаче страшно ми се иска да им пробия по една дупка, защото си мисля, че тези тринайсет негодници имат някакви подли намерения.

— Ами ти какво би казал, ако лодките бяха наши и при завръщането си ги заварехме разрушени?

— Щях да се ядосам и да пронижа с куршум главата на онзи негодник, който го е сторил.

— Е, виждаш ли?

— Добре де, тогава ще оставим лодките на мира. Но тази история ни отне много време и вече започна да се смрачава. Да се връщаме, за да не караме губернатора да ни чака!

Поехме обратно. Свечери се и не беше никак лесно да се справим с пътя. Въпреки всичко след няколко часа стигнахме здрави и читави до корала, където се бяха разтревожили заради нас.

Най-напред се оттеглихме в нашите помещения, за да пооправим малко външността си. Едва бях започнал с тази работа, когато от съседната стая чух как англичанинът извика:

— Калади!

Слугата му влезе при него.

— Сахиб?

— Къде е Молама?

— Не знам. Откакто се върнахме, все още не съм я виждал.

— И къде е моята chair-and-umbrella-pipe?

— Какво?

— Моята стол-чадър-лула! Няма я! Не я виждам, а нали настоятелно помолих твоята любима да я пази като зеницата на очите си!

— Сахиб, ще потърся Молама и ще ти донеса лулата!

След няколко минути влязох в стаята на Рафли. — Ще тръгваме ли?

— Не. Моята чадър-лула е изчезнала. Трябва да разбера къде е.

— Но губернаторът изпрати човек да ни каже, че трябва час по-скоро да отидем при него, защото не можел повече да удържа гончиите.

— Все ми е едно. Искам си моята чадър-лула! Че какво са всичките гончии и слонове, взети заедно в сравнение с моя чадър? Калади, Калади, по дяволите, къде се запиля този човек?

Изглежда силният му глас беше все пак чут, защото сингалецът влезе запъхтян. По лицето му се стичаха капки пот.

— Сахиб, пак ли ме викаш?

— Къде е тя?

— Молама ли?

— Молама? Какво ме засяга твоята Молама? Че коя е Молама и какво общо имам аз с тази лекомислена Молама? Говоря ти за моята чадър-лула.

— Тя е в Молама.

— Тъй ли? Ами къде е тя?