Карл Май - Край Тихия океан

Често подготовката за лова трае с месеци, а в решителните мигове присъстват хиляди хора, за да се наслаждават на рядкото зрелище.

След като пристигнахме, най-напред всеки получи спално помещение. После всички се събраха в трапезарията и щом се нахранихме, се отправихме към наблюдателната площадка. Тогава губернаторът даде знак да се започне заключителната част от лова.

От храмовете и от различните вождове бяха изпратени известен брой питомни слонове, за да помагат при залавянето на дивите си събратя. Тези незаменими животни стояха съвсем близо под нас и доволно се разхлаждаха, като си вееха @с големи листа. Ловците бяха обградили четири различни стада с общ брой около седемдесет животни, които в момента се криеха недалеч в джунглата. Не биваше да вдигаме никакъв шум. Всеки можеше да разговаря със съседа си само шепнешком. И многочислената армия от гончии пазеше такава тишина, че от време на време се чуваше пращенето на клонките, когато някой от слоновете откъсваше едно или друго листо.

Щом се разнесе пронизителното изсвирване на губернатора, цялата картина внезапно се промени. Проехтяха крясъци от хиляди човешки гърла, затрещяха изстрели, забиха барабани, дочуха се и удари на тамтами. Този шум се поде откъм най-отдалечената страна на обградения терен, тъй че слоновете с бърз бяг се спуснаха право към корала. Гончиите, застанали по страничните линии, се държаха тихо и спокойно, докато животните преминеха край тях и едва тогава те подемаха крясъците на останалите и се втурваха подир слоновете, удвоявайки всеобщата олелия. Шумът нарастваше и замираше ту от едната, ту от другата страна според това накъде се насочваше стадото в пълното си объркване, за да се опита да пробие кордона на ловците, което, впрочем, не му се удаваше.

И ето че най-после в непосредствена близост до нас запукаха клони и нещо в гъсталака запращя. Първият слон изскочи от джунглата и като обезумял се втурна напред, последван от цялото стадо. Но забеляза входа и изглежда у него се събудиха подозрения. Обърна се, и повеждайки останалите животни, той се върна обратно в гората. Адският шум започна отново и подплашените слонове се появиха пак, но бяха твърде предпазливи, за да влязат в корала, и ето че отново потърсиха убежище в гората.

Това даде повод на туземеца, който ръководеше целия кордон на гончиите, да дойде при нас и да се извини пред губернатора. Сигурно водачът на слоновете е бил попадал някога в подобно положение и след като се е спасил с бягство, вече беше захитрял. И понеже стадото проявяваше явни признаци на силно раздразнение, а и този вид лов е много по-труден през деня, отколкото през нощта, когато огньовете и факлите оказват двойно по-силен ефект, то водачът на ловците поиска да отложат последната най-трудна фаза за вечерта, когато тъмнината несъмнено щеше да им помогне. Губернаторът удовлетвори желанието му и се разпореди да се осигурят необходимите факли.

— Чарли — обади се Рафли, щом разбрахме за промяната в намеренията на ловците.

— Сър Джон?

— До свечеряване има сума време.

— Съвсем вярно. Как ще го прекараме?

— Мисля да вземем нашите пушки и малко да се поразходим в гората.

— Аз съм на съвършено същото мнение.

— Калади!

— Сахиб!

— Идваш с нас! Ти си добър стрелец и можеш да вземеш моята пушка. Къде е Молама?

— В кухнята.

— Нека се качи горе, за да пази стаите ни! Ще оставя тук моята чадър-лула и за този предмет тя трябва особено много да внимава.

Калади извика годеницата си. После се сбогувахме с губернатора и се отправихме към вековната гора, последвани от верния сингалец. Той носеше карабината на англичанина с такова изражение, от което ясно си личеше голямото му желание да даде с нея някой и друг майсторски изстрел.

Най-много дивеч можеше да се намери близо до водата. Ето защо тръгнахме надолу покрай пресъхналото корито на реката, докато стигнахме мястото, където се вливаше в Кимбу-Ойя, а тя от своя страна имаше достатъчно вода. В резултат на това по бреговете й се срещаха далеч повече животни, отколкото по другите места, откъдето бяхме минали.

Предлагаше ни се възможност да стреляме кажи-речи всяка минута, ала предпочитахме да изчакаме, докато се натъкнехме на такъв дивеч, който си заслужаваше куршума. Така в продължение на около два часа ние навлизахме все по-навътре във все по-силно сгъстяващия се горски сумрак, докато накрая някъде встрани от нас неочаквано чухме тръбенето на слон.