Карл Май - Ес Сабби — Прокълнатия

— Плашиш ме! Значи те не затова, че сме християни, а заради парите са се махнали от нас?

— Действително!

— Но те сигурно все пак са получили от Саид Калед паша строго нареждане и понеже са войници, всяко неподчинение ще им се зачита двойно.

— Що се отнася до това, арнаутите трябваше дори да положат своята клетва, че ще изпълняват задълженията си. Но като си припомня добре, дословният текст на тази свята клетва беше така съставен, че би могъл и другояче да се тълкува. Те се заклеха да се грижат за моята сигурност, докато съм им поверен, така както за своята. Тъй като те се отделиха от нас, аз вече, поне по тяхно мнение, не съм им поверен и те следователно са освободени от святата си клетва.

— Това е подозрение, което ми е доста трудно да споделя. Те все пак са доверени лица.

— Какво доверие заслужават, те ясно ни показаха. Ако просто искаха да се отърват от нас, можеха да се върнат в Енгирийе и да кажат там, че съм ги отпратил обратно. Но защо продължават да яздят и, което е най-важното, защо се придържат пред нас, а не зад нас? Аз съм убеден, че искат да откраднат парите.

— Позволи ми само още едно възражение: те са твои закрилници, следователно трябва да са при теб. Ако ти се случи нещо, подозрението на валията веднага ще се насочи към тях. Те го знаят също така добре, както ти го казвам.

— Не забравяй, че те имат достатъчно оправдания. Аз съм бил нападнат, защото съм ги отпратил. Впрочем сумата, която имам у себе си, за тези хора означава едно голямо състояние. Те навярно не биха се върнали на служба, а биха отишли някъде другаде, където никой няма да ги открие, което при големината и състоянието на тази обширна империя би било много лесно. Ти можеш да си се съмняваш, но аз съм убеден, че моето подозрение не ме подвежда.

— Тогава трябва да помислим как да ги отбегнем, ефенди!

— Има ли някакъв друг път за Урумджили?

— Оттук всъщност не, но можем да тръгнем надясно към Хаджи Бекташ и после от половината път да поемем обратно през горите и планините.

— За тая работа нямам никакво желание. Колко дълъг би бил този обиколен път?

— С нашите преуморени коне бихме стигнали, наистина, много късно вечерта.

— Значи да изгубим повече от половин ден? Заради тия негодяи със сигурност не. Продължаваме си ездата.

— Ами ако те наистина ни дебнат в гората?

— Ти си бил офицер и аз мисля, че не се страхуваш.

— Аз не познавам страха, но не мога да бъда лекомислен. Срещу куршума на един скрит в гората убиец и най-голямата смелост не може да те защити.

— Това го знам и аз. Малко предпазливост е достатъчна.

— Ще ти каже ли предпазливостта къде се крие убиецът, та да можеш да го отбегнеш?

— Да. Нямай грижа! В тези неща аз притежавам повече опит, отколкото си мислиш. Когато стигнем гората, ти ще останеш на известно разстояние зад мен и значи ще бъдеш в безопасност. За останалото спокойно можеш да разчиташ на мен.

Можех определено да допусна, че турчинът не е страхливец, но трябваше още дълго, да го уговарям, преди да ми се довери и да ме следва по-нататък. Нека някой не си мисли, че имаше някакво прокарано шосе. Това бе път, утъпкан с времето и всекиму според желанието. Можеше да се отклоняваш надясно и наляво, както си искаш. По-късно пътят се стесняваше, защото сега водеше през гората. Тя се състоеше най-напред от нисък храсталак, от който стърчаха отделни дървета, събиращи се по-нататък в плътна цялост.

От едната ни страна течеше малката рекичка, благодарение на която сега почвата стана още по-влажна отпреди. Отпечатъците от копитата също станаха по-ясни. Аз слязох и отвързах пояса си, за да го увия около врата на коня. После вързах здраво стремената към колана на седлото и отново възседнах. След като предадох пушките си на кисракдара, понеже щяха да ми пречат, аз го приканих да ме следва бавно. Той поиска някакво обяснение, но аз не се впуснах в приказки.

Трябваше да разузная мястото, на което се криеха арнаутите, и да не им предложа по време на това опасно начинание да ме забележат. Трябваше да яздя по индиански маниер, така че тялото на коня да ме прикрива. Откъм страната на рекичката нехранимайковците със сигурност не бяха се скрили. Ето защо пъхнах от тази страна едната ръка в пояса и при другата стъпалото в здраво вързаното стреме. Сега бях опрян със задколенната ямка на седлото, докато другият крак висеше във въздуха. Държейки се здраво при врата на коня, аз бях увиснал надълго по страната на животното, на което това положение се стори толкова чуждо, че първоначално не искаше да продължи. Но подкарано веднъж, после беше лесно за насочване.