Карл Май: Ес Сабби — Прокълнатия

— Това не е ли доказателство за теб, че възнамеряват нещо лошо и притежават нечиста съвест?

— Не, защото те казаха, че били изпратени след вас, за да ви наблюдават и в случай на необходимост да ви заловят.

— Това е една страшно голяма лъжа, защото за моя спътник те всъщност нищо не знаят и ми бяха дадени от валията за охрана, както можеш да разбереш от моя тенбих. Само че те предпочетоха да си плюят на петите — по каква причина, не знам, но все ще го узная. Не им казвай нищо за нашето присъствие, иначе можеш да си навлечеш неприятности. Нека конете ни да бъдат готови, тъй като ще потеглим още в ранни зори.

Той си тръгна. На мен и през ум не ми минаваше да бягам от арнаутите, ала според това, което бях предусещал и сега чул, трябваше да се стремя час по-скоро да се освободя от парите, които носех. Ето защо исках да тръгнем възможно най-рано сутринта. За ядене изобщо не можеше да става дума. Ние огледахме вътрешността на шатъра. В него имаше една проста каменна пейка, която не можеше да предложи място за постелята на един човек, камо ли за втори. Ето защо се проснахме на земята извън шатъра и скоро заспахме със съня на праведниците.

За съжаление, въпреки неудобния «креват» се събудихме по-късно, отколкото бе намерението ни. Беше вече светъл ден и от нашата славна цветна градина чухме гласовете на поклонниците, които се стягаха за потегляне. Тъй като не искахме заради кисракдара да им се показваме, изчакахме, додето всичко утихна, и отидохме после на двора. Първите хора, които съгледахме там, бяха двамата арнаути. Те стояха на отворената врата и гледаха към посоката, от която трябваше да дойдем, макар че едва ли ни очакваха по това време.

— Те стоят там — рече спътникът ми. — В градината ли ще се върнем пак?

— Не. Те могат да останат там още часове и ако искаме да чакаме, додето си тръгнат, само ще си изгубим времето. Впрочем сега, когато е вече ден, не е важно дали ще ни съгледат, или не.

И ние тръгнахме през двора към къщата. Моите «защитници» чуха стъпките ни, обърнаха се и бяха немалко изненадани да ни видят. Чаушът направи едно бързо движение да се отдалечи и изчезне между къщите, ала аз му викнах:

— Остани! Къде се каниш да вървиш? Не знаеш ли, че мястото ти е при нас?

Той се обърна и бавно приближи. По физиономията му се четеше мрачно упорство. Онбашията го последва, явно за да го подкрепи.

— Вие сте тръгнали малко да се поразходите с конете, без да ни питате — казах аз. — Саид Калед паша ще ви осведоми дали някой може да си позволи такова непокорство, без да си получи наказанието.

— Разкажи му! — присмя се чаушът.

— Да. Ще го уведомя.

— Но само по-скоро, иначе би могло да стане твърде късно!

— Ще се погрижа да не настъпи нещо, което би могло да ви избави от боя.

— Прави каквото си щеш. Нас това хич не ни засяга. Ние няма да придружаваме някакъв си там гяур и ти нищо не можеш да ни заповядваш. Ти върви, където си щеш, а ние пък ще правим каквото си искаме.

— Аз действително ще правя каквото искам. Дали и вие ще имате това удоволствие, е друг въпрос. Аз бих могъл да ви взема конете, защото са ми дадени срещу разписка, но ще ви ги оставя, и ви пожелавам да не си влошавате положението.

Ако арнаутите бяха по-умни, щяха да разберат какво исках да кажа. Аз се извърнах и отидох в къщата да потърся съдържателя. Скоро го намерих и той ни съобщи, че имал в конюшнята коне за нас. Ние изпихме кафето, което ни предложи, и отидохме после да видим животните. Три бяха, наистина, но като ги огледах по-внимателно, видях, че само един беше отпочинал. Другите два бяха онези, на които арнаутите се бяха отдалечили тайно от нас. От съдържателя разбрах, че двамата подофицери са заминали, докато сме си пили кафето. Те бяха присвоили добрите коне и ни оставили своите изтощени, които ние волю-неволю трябваше да вземем, защото в тая малка дупка други не можехме да получим. Но бедата не беше голяма, защото днес исках да стигна само до Урумджили, който е отдалечен на около пет часа езда от Богазлаян.

Пътят водеше по протежение на един малък приток на Тарла и пред себе си имахме открито поле. Когато кисракдарът каза, че по-късно ще минем през една голяма и гъста гора, аз заявих:

— Тогава трябва да внимаваме, защото арнаутите сигурно са се скрили там.

— Скрили? С каква цел?

— За да ни убият.

— Убият? Сериозно ли говориш, ефенди?

— Да.

— Значи ги считаш, макар да бяха длъжни да те закрилят, за убийци?

— За убийци, целящи грабеж. Досега не ти казах никакви подробности. Но сега, когато по мое мнение наближава решителният миг, трябва да ти обърна внимание. Те присъстваха, когато валията говореше за парите на баща ти, и знаят, че ги нося със себе си. Една такава сума може да изкуши и по-честни хора.