Карл Май - Ес Сабби — Прокълнатия

— Млъкни вече! Защото всичко, за което набеждаваш невинния си син, трябва да приема, че се отнася и за мен. Трябва ли да се позова на помощта на кадията, която той е длъжен да ми окаже?

Това подейства. Осман бей се извърна от сина си и ми отговори:

— Да, аз трябва да млъкна, защото очите на съда са наказани със слепота. Но Аллах ще съди между мен и вас, още днес, през този ден. Аллах да ви раздроби!

Той си тръгна, тъкмо навреме, защото кадията се почувства във висша степен оскърбен от думите, че очите на съда са наказани със слепота, но все пак го пусна да си върви, без да го накаже. Служителят счете за свой дълг да се извини, защото ни е обезпокоил, и то по обстоятелствения ориенталски маниер, така че бяхме освободени едва след един час.

През това време Отшелника беше направил всичко възможно да насъска тълпата вън срещу нас. Когато стъпихме на двора, бяхме посрещнати с проклятия. Не биваше да се осмеляваме да излезем през предната порта. Дивата глъч, която се носеше вън, ясно ни подсказваше какво ни очаква. Та ето защо се насочихме назад към вратата, през която бяхме влезли. И я достигнахме наистина, но озлобените срещу нас хора се изсипаха подире ни, а когато стъпихме на задната улица, видяхме вдясно възбудена тълпа, която ни очакваше и с яростен вой настъпи към нас. Начело стояха… моите двама арнаути! Вляво пътят беше свободен. Затичахме в тази посока, защото трябваше да бягаме, ако не искахме да бъдем линчувани.

— Дръжте ги, неверниците, проклетниците! — крещеше втурналата се след нас паплач.

Скоро насреща ни се зададе втора тълпа. Ние набързо кривнахме в една странична уличка. Преследвачите бяха по дирите ни, докато най-сетне ни се удаде да ги заблудим. Тогава спряхме да си отдъхнем. Намирахме се в южния край на града, чиито жители, съдейки по воя, който чувахме отвсякъде, май всички бяха на крак.

— Възможно е да се върнете — каза консулът. — Качете се горе при капелата, там ще бъдете сигурни. Аз ще ви уведомя кога можете да дойдете. Това, което става в града, е чиста размирица и аз се страхувам за другите християни. Ще опитам да отида до къщи и да ги предупредя.

Разделихме се. Аз се заизкачвах с кисракдара, който познаваше околностите на града, нагоре по планината. Там, зад няколко храста, намерихме прилично укритие.

Арджиш планина, край която е разположен Кайсарийе, наричана от древните Mons Argaeus, е величествен угаснал вулкан, стръмен и просечен с диви пропасти, извисяващи се със своя кратер и разпокъсани скалисти зъбери до територията на снега. Имаше една тясна, стръмна, но много добре утъпкана пътека, по която моят придружител ме поведе нагоре. За да заобикаляме скалите, трябваше да се насочваме ту надясно, ту наляво и внезапно застанахме пред малка дървена постройка върху един подобен на амвон скален издатък. Това беше капелата, в която малкото католици на града отправяха своите молитви. Отпред и вдясно зееше бездна, отляво имаше скална цепнатина, почти изцяло скрита от висок храсталак. Кисракдарът мушна ръка в един от храстите и издърпа една връв, която бе прикрита там. На нея висеше една може би два метра дълга дъска, която той сложи над процепа. Така се сформира мост, с чиято помощ стигнахме отвъд. Той издърпа дъската след нас и каза:

— Сега никой не може да дойде отсам и ние сме в безопасност. Само двама души знаят това скривалище — аз и моята годеница. Дъсчения мост измислих аз и тук тя ме ориентираше в истините на светата вяра.

Седнахме до скалния ръб. Под нас лежеше градът. Наблюдавахме мравешкото гъмжило по улиците. Възбудата, изглежда, се беше покачила. Вдясно от нас, от другата страна на цепнатината, се издигаше капелата. От пръв поглед видях, че стоеше на опасно място. Издатъкът, който я носеше, имаше много пукнатини и като че се намираше в процес на разрушаване. Едва ли можеше да издържи повече хора. Когато обърнах внимание на кисракдара върху това, той каза, че също е имал вече подобни мисли, ала бил свикнал с опасната гледка. Още докато изричаше този отговор, чухме гласове отвъд процепа. Надникнахме през храсталаците и забелязахме… нашите преследвачи: Отшелника, двамата арнаути и още много, много други, които напираха след тях. Можехме да ги чуем какво си говорят. Бяхме се заблудили, че са изгубили дирите ни. Знаеха, че се бяхме изкачили тук, и скоро изпълниха капелата и цялото пространство пред нея. Ако ни намереха, бяхме изгубени. Но сганта напразно ни търсеше и от ярост подпали капелата. Кряскаща и виеща, сега зяпаше извиващите се нагоре пламъци. Тогава съгледах в скалата под тях една пукнатина, която преди туй не бях забелязал. Тя ставаше по-широка и по-широка… канарата се отцепи. Изкрещях високо, забравяйки положението си, за да предупредя застрашените, ала вече се взирах в пустотата. Скалата беше изчезнала заедно с капелата и всички хора, които се бяха намирали на нея. Миг по-късно чухме долу в дълбината трясък, сякаш се беше разцепила цялата планина. Кисракдарът скочи, закри лицето си с ръце и закрещя: