Карл Май - Ес Сабби — Прокълнатия

— Да, тогава действително щеше да е много просто. Първо получавам полагащия ми се бой, а сетне ме затварят за ред години. За съжаление, аз, първо, не съм този апапин и, второ, понеже съм немец, тоя процес би трябвало да се разглежда на друго място.

— Но ти вчера все пак си бил при миралая Осман бей, когото наричат Отшелника?

— Да. Занесох му парите, които Саид Калед паша ми беше поверил.

— Разкажи ми кога отиде при него, кога си тръгна и какво се случи по време на твоето присъствие у дома му!

Аз откликнах на подканата, като му направих изчерпателен доклад. В заключение споменах двамата ездачи, които бях видял пред първите къщи на Урумджили и бях сметнал за двамата арнаути. Той ме изслуша внимателно, прочете още веднъж тенбиха ми, удари после с опакото на ръката по документа и каза:

— Твоят разказ и тоя тенбих доказват всичко. Един мъж, комуто валията на Енгирийе е поверил една такава голяма сума, не може да е крадец. Аз ще наредя да дойде Отшелника.

Той даде знак на едно от трите заптиета, които ни бяха довели. Мъжът се отдалечи и след броени мигове въведе миралая. Като ни съгледа, той се втурна най-напред към сина си, удари го с десния юмрук — лявата ръка носеше в превръзка — по лицето и му кресна:

— Прокълнато, отцепническо куче, което ограби собствения си баща! Аллах да те раздроби! Давайте си ми парите! Къде ги държите? Вие сте си ги поделили!

После скочи към мен, протегна насреща ми юмрука си и извика:

— Изменник, лъжец, убиец, казвай веднага, иначе лошо ти се пише! Вън стоят стотици благочестиви поклонници, които ще те разкъсат, ако не си признаеш!

Не отговорих. Кадията му се сопна вместо мен:

— Кротувай, слабоумнико! Кара бен Немзи ефенди е прочут учен от Алемания, а не крадец. Той се радва на доверието на нашия прославен Саид Калед паша и не може да му дойде наум да посяга на пиастрите ти.

— Той е, сигурен съм! — изтътна вбесеният миралай. — Той искаше да ме застреля, но ме улучи само в ръката. Куршумът мина през мене и се сплеска после на стената, аз го нося у себе си. И още нещо имам, а именно един свидетел, който може да докаже, че това християнско куче от Алемания има в джоба си много пари, значи моите.

Осман бей беше обяснил на кадията действителното положение на нещата и трябваше сега в наше присъствие още веднъж да разкаже. Един час след нашето тръгване той отишъл да спи, след като преброил пред жена си парите и ги сложил в едно ковчеже. То стояло между него и жена му на спалната черга. Малко след като заспал, го събудил някакъв шум. Осман бей посегнал към ковчежето и напипал ръката на мъж, който искал да го задигне. Сборичкали се, при което се оказало, че нападателите са двама. Единият офейкал с ковчежето. Другият държал здраво стария, сетне побързал на свой ред да се разкара и дал по него, като чул, че го преследва, един пищовен изстрел. Ранил го и така го възпрял от преследването. Крадците явно са се прехвърлили през дувара и са го видели през решетката на прозореца да брои парите. По вратите на къщата нямаше ключалки. Нападението се бе удало единствено защото се бях видял принуден да застрелям кучетата.

Отшелника показа сплескания куршум. Беше куршум от пистолет, но нито кисракдарът, нито аз притежавахме пищов. Свидетелят беше онзи поклонник, който на ферибота ни беше оскърбил. Но неговите показания бяха благоприятни за нас, защото удостоверяваха, че по времето на нападението ние вече отдавна сме били отвъд реката. Въпреки това старият остана на своето мнение. Той се закле, че ние сме крадците, ала беше остро смъмрен от кадията и приканен да се отдалечи. Когато Осман бей въпреки това се впусна в хули срещу мен, кадията го заплаши с незабавен затвор, в случай че каже още една оскърбителна дума. Ето защо той сега насочи гнева си изключително срещу своя син, когото кадията не се нае да защити. Съдията не беше отправил нито една-единствена дума към кисракдара. За него, строго вярващия мохамеданин, Прокълнатия не съществуваше.

— Сабби, противен Сабби, ти обра и окраде собствения си баща! — крещеше старият, като удряше и заплюваше сина си в лицето. — Аллах парчаламах! (Аллах да те раздроби!) Дали някога ще наследя някое небе, не знам, защото ти си мой син и ме лиши от блаженствата на вечния живот и насладите на Рая. Дано Шейтана те погълне!

По този начин той продължи още известно време. Кисракдарът беше арестуван и нямаше право да се отдалечава. Като син не искаше да посяга на баща си и ето как трябваше да понася мълчешком неговите оскърбления. Но на мен ми призля. Вмъкнах се между бащата и сина и прогърмях на стареца: