Уилбър Смит - Когато лъвът се храни

В хола се спря пред бюрото. Библията стоеше там, където я беше оставила предишния ден. Отвори първата страница и написа нещо. После я затвори и отиде до вратата. Там се поколеба още веднъж и погледна към стаята на Дирк. Нямаше да може да издържи, ако влезеше вътре. Вдигна единия край на шала и закри устата си, отвори вратата и излезе в коридора, а оттам до главния вход, тихо отвори и затвори вратата след себе си.

Когато се събуди, Шон беше изненадан, че е спал облечен. Навън все още беше полутъмно, а стаята — студена. Надигна се на лакти, разтърка очи и погледна към леглото на Катрин. Завивките бяха отметнати и леглото — празно. Шон изпита облекчение — значи тя се е поправила и е станала. Отиде до банята и почука на вратата.

— Катрин — извика той, а после по-силно. — Катрин, тук ли си?

Дръжката се превъртя, когато я натисна, и вратата се отвори. Той примигна от светлината, която белите плочки отразяваха, видя хавлиената кърпа, която беше хвърлил върху един стол. Обзе го безпокойство. Изтича до стаята на Дирк — вратата беше все още заключена. Той я отвори. Детето се събуди и седна в леглото. Шон изтича по коридора към главния вход. Погледна във фоайето. Една лампа гореше, а мъжът на рецепцията спеше. Шон го разтърси.

— Някой излизал ли е тази вечер?

— Не… не знам.

— Тази врата заключва ли се?

— Не, сър, на нея има резе. Може да се излезе, но не може да се влезе.

Шон изтича на улицата. Накъде, в каква посока да я търси? Питаше се дали не се е върнала обратно в Претория при фургоните? Не, това е невъзможно. Тя няма пари за пътуването. Защо е излязла, без да го събуди, оставила е Дирк, дрехите си? Трябва да не е била на себе си от лекарствата. Може би имаше нещо вярно в думите на доктора, че е преживяла някакъв шок, може би сега се скита по нощница из улиците на града без памет, може би… Шон стоеше сам на улицата в тази студена, сива утрин с хиляди въпроси и предположения в главата.

Обърна се и изтича през главния вход в задния двор.

— Мбиджейн! — изкрещя той. — Мбиджейн, къде си?

Зулусът се появи от конюшнята, където изресваше един от наетите коне.

— Господарю…?

— Виждал ли си господарката?

Лицето на Мбиджейн се намръщи озадачено.

— Вчера…

— Не, човече, снощи, днес… виждал ли си я?

Изразът на лицето му даде отговор. Шон го блъсна, влезе в конюшнята, грабна едно седло и го хвърли върху гърба на най-близкия кон. Докато оправяше припряно юздите, говореше на Мбиджейн през стиснатите си зъби.

— Господарката е болна. Излязла е през нощта. Има вероятност да се скита по улиците като тези, които ходят насън. Иди бързо при твоите хора и им кажи да я търсят. Ще дам десет жълтици на този, който я намери. След това се върни и се погрижи за Дирк.

Шон изведе коня от конюшнята. Беше сигурен, че само след половин час половината от зулусите в града ще тръгнат да търсят Катрин — това правят племенната лоялност и десетте златни монети. Той тръгна по пътя за Претория. На три мили от града едно момче пасеше овце до пътя. То го увери, че Катрин не е минавала по този път. Шон обърна коня и отиде в полицията. Шефът й го познаваше още от старите времена, затова можеше да разчита на помощта му. След полицията тръгна по улиците, които вече бяха започнали да се оживяват от хора. Спря пред хотела, остави коня пред главния вход и изтича по стълбите. На рецепцията нямаше новини за него. Качи се в апартамента, където слугата хранеше детето.

— Дойде ли си?

Мбиджейн поклати глава.

— Ще я намерят, господарю. Петдесет мъже я търсят.

— Остани с детето — каза Шон и излезе.

Отиде при коня.

— За бога, къде е отишла — изрече на глас, — без пари, по нощница, къде, по дяволите, е отишла?

Качи се на коня, яздеше безцелно по улиците, взираше се в лицата на минувачите, поглеждайки в задните дворове и запустелите места. До обяд вече беше изморил коня, а самият той ужасно се разтревожи. Обиколи всички улици на Йоханесбург, пита много хора, но от Катрин нямаше никаква следа. Яздейки за петдесети път по Джипи стрийт, видя хотела на Кенди.

— Кенди — прошепна той. — Тя ще ми помогне.

Завари я в кабинета, постлан с персийски килими и позлатена мебел. Блъсна настрана дребния, облечен в черно мъж, който се опита да го спре. Кенди вдигна глава и го видя.

— Шон… о, колко хубаво, че те виждам. Влез! — Надигна се зад бюрото и му подаде ръка. — Какво има, Шон?

Той й разказа всичко и когато завърши, тя позвъни за прислужника.

— В кабинета до камината има бренди — нареди тя, — донеси го.