Уилбър Смит - Когато лъвът се храни

— Да се махаме оттук, нека да се върнем в степта.

Шон я загледа изненадано.

— Какво?

— Моля те, Шон, нека да си отидем. Колкото по-рано си тръгнем, толкова по-бързо ще можем да купим фермата.

Той се усмихна хитро.

— Ден или два нямат значение. Започваме да се веселим, довечера ще те заведа да танцуваш, нали ще съгрешаваме, спомняш ли си?

— Кой ще остане при Дирк? — попита тя тихо.

— Мбиджейн. — Шон я погледна многозначително. — Ти се наспи следобед, а довечера ще излезем и ще му отпуснем края.

Засмя се при спомена, който този израз предизвика у него.

Когато същата вечер Катрин се събуди, тя разбра и другата причина за депресията си. За пръв път след второто раждане цикълът й се бе възстановил и тя се чувствуваше зле физически и душевно. Не каза на Шон. Изкъпа се и облече жълтата рокля. Отиде в банята и започна да реше косата си бързо и нервно. Дърпаше гребена през косата, докато кожата на главата й пламна, но косата оставаше все така безжизнена, толкова безжизнена, колкото и очите, които я наблюдаваха от жълтото лице в огледалото.

Шон застана зад нея и се наведе да я целуне по бузата.

— Изглеждаш като сноп златни летви, висок метър и шестдесет и пет. — Но веднага разбра, че жълтата рокля беше грешка. Твърде много се сливаше с жълтия цвят на косата й. Мбиджейн чакаше отвън.

— Може да се върнем късно — каза му Шон.

— Няма значение, Nkosii. — Лицето на зулуса беше невъзмутимо както винаги, но Шон улови малка искра в очите и се сети, че той чака с нетърпение да отиде при Дирк.

— Няма да влизаш в стаята му — предупреди го Шон.

— Ами, ако заплаче?

— Няма да заплаче… но ако го направи, виж какво иска, дай му го и после го остави да спи.

По лицето на Мбиджейн се изписа протест.

— Предупреждавам те, ако се върнем и го заваря да те язди като кон из стаята, и двама ви ще накажа.

— Сънят му няма да бъде нарушаван, господарю.

На рецепцията попита момичето:

— Къде можем да намерим най-хубавата храна в този град?

— Два преки по-надолу, сър, в „Голдън Гини“. Не може да го подминете.

— Звучи ми като сборище на леки жени. — Шон се колебаеше.

— Уверявам ви, сър, няма да съжалявате. Всеки отива там. Господин Роудз винаги обядва там, когато идва в града, господин Барнато, господин Храдски…

— Дик Търпин, Чезаре Борджия, Бенедикт Арнолд… — продължи да изброява Шон. — Добре, убедихте ме.

Излезе от хотела през главния вход с Катрин под ръка. Луксът в „Голдън Гини“ стресна малко дори и Шон. Келнер в униформа ги посрещна и ги поведе надолу по мраморна стълба, по голям килим между група от елегантни мъже и жени, до една маса, която още отдалеч блестеше със снежнобялата си покривка и сребърни прибори. Кристални полилеи висяха от дъгообразния таван, музиката беше хубава, а въздухът ухаеше на скъпи парфюми и пури.

Катрин безпомощно преглеждаше листа с менюто, но Шон й помогна и направи поръчката с френски акцент, което я порази, но не и келнера. Пристигна и виното, а с него настроението му се повиши. Жена му седеше тихо срещу него и само слушаше. Тя се мъчеше да измисли нещо духовито, за да му отговаря, но не успяваше. Във фургона или когато бяха сами в степта, те можеха да говорят с часове, но тук беше като онемяла.

— Да танцуваме? — Шон се наведе към нея и стисна ръката й.

Тя поклати глава отрицателно.

— Шон, не мога. Всички тези хора гледат. Ще се изложа.

— Хайде де, ще ти покажа как… не е трудно.

— Не, не мога, наистина не мога.

Той призна в себе си, че този подиум не е най-подходящото място за урок по танци. Келнерът донесе храната в големи подноси с виеща се от тях пара. Шон се отдаде изцяло на яденето. Катрин го наблюдаваше, едва докосвайки твърде пикантната за нея храна. Цялото й внимание бе завладяно от смеха и гласовете наоколо. Чувствуваше се не на място и беше безкрайно нещастна.

— Хайде, Катрин — усмихна й се Шон. — Едва си докоснала чашата. Пийни малко от това да те загрее.

Тя отпи послушно от шампанското, но не й хареса. Той изяде и последното парче от любимия си специалитет от омар и като се облегна назад доволен и с повишено настроение, каза:

— Брей… само се моля готвачът да поддържа и останалата храна на това ниво — оригна се тихо с ръка на устата и се огледа наоколо. — Даф казваше, че добре приготвеният омар е доказателство за…

Изведнъж млъкна. Гледаше втренчено към горната площадка, където се бяха появили двама мъже във вечерно облекло и една жена. Жената беше Кенди Раутенбах. Кенди, с вдигната нагоре руса коса. Кенди, с диаманти на ушите и врата, с гърди наполовина извън деколтето на роклята, която беше бяла като пяната на цяло буре с бира, Кенди, с ясни, сини очи над червената уста. Кенди, самоуверена и красива. Смеейки се тя погледна към Шон. Тя гледаше невярваща на очите си, смехът й замръзна на устните, после вдигнала високо полите си с ръка, се затича по стълбата към него. Кавалерите й тичаха разтревожени след нея, келнерите отстъпваха, за да й направят път, и всички глави се обърнаха да я гледат. Шон блъсна стола назад и стана да я посрещне, а тя се хвърли върху него и обви ръце около шията му. Последва нескончаема размяна на несвързани поздравления и най-после Шон успя да я откъсне от врата си и я обърна с лице към Катрин. Кенди се беше зачервила и едва дишаше от вълнение. Имаше опасност при всяко поемане на дъх гърдите й да изскочат от корсета. Все още държеше реката на Шон.