Уилбър Смит - Когато лъвът се храни

Най-после Шон и Кенди се върнаха на масата. Те се смееха и когато стигна до стола й, Шон сложи ръка на рамото на Катрин. Тя се отдръпна, но той не го забеляза. Всички се забавляваха. Всички, освен Катрин. Хари и Дерек се бореха за предимство, силният смях на Шон избухваше непрестанно, Кенди блестеше като диамантите, които носеше. През няколко минути той се опитваше да въвлече и Катрин в разговора, но тя упорито отказваше. Седеше и мразеше всички. Мразеше и съпруга си. За пръв път не беше сигурна в него, ревнива и уплашена. Погледна ръцете си и видя колко са слаби, напукани и зачервени от слънцето, толкова груби в сравнение с тези на другата жена. Скри ги бързо в скута си и се наведе към Шон.

— Моля те, искам да се върна в хотела. Не се чувствувам добре.

Шон спря по средата на един разказ и я погледна със смесица от недоумение и загриженост. Не му се искаше да тръгва, но знаеше колко болна е тя все още. Поколеба се една минута и каза:

— Разбира се, любов моя, съжалявам. Не съобразих… — Обърна се към другите: — Ние ще трябва да тръгваме… жена ми все още не е добре… тя току-що прекара ужасна малария.

— О, Шон, трябва ли да си отиваш? — Кенди не можеше да скрие разочарованието си. — Има още толкова много неща да си кажем.

— Страхувам се, че трябва. Ще се видим някоя друга вечер.

— Да — каза Катрин. — Следващия път, когато дойдем в Йоханесбург.

— О, не знам… може би, преди да тръгнем. Някоя вечер следващата седмица. Да речем в понеделник.

Преди Кенди да може да отговори, Катрин се намеси:

— Моля те, Шон, може ли да тръгваме? Много съм уморена.

Тя тръгна по стълбата, но видя, че Кенди скочи, хвана Шон за ръката и почти допирайки устни до ухото му, го запита нещо. Той й отговори кратко и Кенди веднага се върна на масата и седна. Когато бяха вече на улицата, Катрин се обърна към него:

— Какво те попита Кенди?

— Просто ми каза „довиждане“ — измънка Шон, а Катрин знаеше, че лъже. Не си говориха по целия път до хотела. Тя беше заета със своята ревност, а той си мислеше за това, което Кенди го беше попитала, и какво й беше отговорил.

— Шон, къде е Даф? Трябва да ми кажеш.

— Той е мъртъв, Кенди.

Шон се събуди с главоболие и дори скачането на Дирк върху гърдите му не помогна. Трябваше да го отпрати с обещание за бонбони. Детето, усещайки превъзходството, повдигна цената на едно пакетче бонбони „биволски очи“ и две близалки. След това разреши на Катрин да го заведе в банята. Шон въздъхна и се мушна под завивките. Болката се движеше и спираше точно зад очите му. В устата си имаше неприятен вкус, а димът от пурите бе проникнал навсякъде. Задряма отново и болката като че ли намаля.

— Шон, днес е неделя, нали знаеш. Ще дойдеш ли на черква с нас? — попита Катрин от вратата на банята.

Той стисна силно очите си.

— Шон!

Никакъв отговор.

— Шон!

Той отвори очи.

— Няма ли да ставаш?

— Не се чувствувам добре — отговори дрезгаво. — Мисля, че имам признаци на малария.

— Идваш ли с нас? — запита жена му безмилостно. Чувствата й към него не се бяха смекчили през нощта.

— Не се чувствувам добре, не ми се ходи сега. Сигурен съм, че Всеопрощаващият ще разбере.

— Не бива да споменаваш напразно името на Господа!

— Съжалявам, мила, но не мога да стана поне още няколко часа. Главата ме боли, ще се пръсне.

Тя се обърна и влезе в хола. Чу я да казва на Дирк с висок глас, за да я чуе и Шон:

— Баща ти няма да дойде с нас. Ще отидем сами на закуска, а после на черква.

— Да, ама той ми обеща пакетче бонбони и две близалки.

Чу вратата да се затваря и гласът на Дирк да затихва по коридора. Той се отпускаше бавно и чакаше болката да изчезне. След малко забеляза таблата с кафето до леглото и реши да си налее чаша кафе. Надигна се и внимателно си сипа кафе. На таблата имаше и каничка със сметана. Тъкмо се канеше да си сипе в кафето, когато на вратата се почука.

— Влез — извика Шон, предполагайки, че това е камериерът, който идва за таблата. После чу бързи стъпки.

— Кой е?

Подскочи толкова силно от изненада, че разля каничката със сметана върху чаршафа и новата си пижама.

— Господи, Кенди, не биваше да идваш тук. — Той беше объркан. Сложи каничката обратно на таблата и нервно започна да чисти пижамата си с ръце. — Ако жена ми… някой видя ли те? Не бива да оставаш тук. Ако Катрин разбере, че си идвала, тя ще… искам да кажа, тя просто няма да разбере.

Очите й бяха подути и зачервени. Изглежда, не бе спала през нощта.