Уилбър Смит - Когато лъвът се храни

— Поради ред обстоятелства — отговори Шон и сведе поглед.

— Това не е извинение. Имаш задължение, което си пренебрегнал.

Шон повдигна очи и го погледна, без да скрива раздразнението си — ти, дребно човече, ти, надуто, проповядващо, малко човече, гледаш на света през ключалката на собствената си важност. Душата на Шон се бунтуваше, а устата мълчеше. Денис не забеляза реакцията му и продължи:

— Това е урок, който човек трябва да научи, докато е малък — всички ние имаме дълг и задължения. Човек израства, когато поеме товара, който обществото му е поставило. Вземи моя случай, въпреки огромната работа, която имам по фермата, сега аз притежавам Махобас Клооф и освен задълженията към семейството си имам време да съм представител на нашата област в Комитета за отглеждане на добитък за месо, освен това съм член на църковния съвет и управата на селото и имам пълното основание да считам, че ще ме поканят да стана кмет. — След това погледна строго към Шон. — А ти, ти какво си направил досега в твоя живот?

— Живял съм го — отвърна той и Денис го погледна объркан.

— Женен ли си?

— Бях, но я продадох на арабите на север.

— Направил си какво?

— Е — ухили се Шон, — беше много стара, а цената бе добра.

— Това е шега, хей, ха-ха! Не можеш да излъжеш добрия стар Денис.

Шон се изсмя гръмко, този невероятен малък човек!

— Още едно, Денис?

— Две е нормата ми, благодаря — каза той и извади златния си часовник. — Време е да вървя. Беше чудесно, че те видях.

— Чакай! Как е брат ми, как е Гари?

— Бедният стар Гари! — Той поклати глава тържествено.

— Какво не е наред с него? — Гласът му прозвуча остро.

— Нищо — каза Денис, — нищо повече от това, което е.

— Защо каза „бедния Гари“?

— Не знам, всички му казват така. Това е навик. Просто пред имената на някои хора се поставя това.

Шон потисна раздразнението си. Трябваше да знае.

— Не ми отговори. Как е той?

Мъжът направи движение с дясната си ръка.

— Напоследък гледа повече в шишето. Не го обвинявам, но тази жена, за която се ожени… ти беше далеч от цялата тази работа, ако мога да кажа.

— Можеш, но кажи, добре ли е? Как са нещата в Теунис Краал?

— Всички пострадахме от тази болест по добитъка, но Гари загуби половината от животните си. Бедният стар Гари. Всичко се случва все на него.

— Господи боже, петдесет на сто!

— Да, но Рони му помогна. Зае му срещу ипотека, за да може да се съвземе.

— Теунис Краал ипотекиран пак? — изрева Шон. — О, Гари, Гари!

— Да. — Денис се изкашля от неудобство. — Трябва да вървя вече, господин Шон. Да им кажа ли, че съм те видял?

— Не. Остави нещата така, както са.

— Добре… — Той се поколеба. — А ти добре ли си с парите?

Шон усети, че мъката му се разсея малко, това надуто, малко човече щеше да му предложи пари назаем.

— Много мило от твоя страна, Денис, но аз имам малко спестени пари — достатъчно, за да мога да се прехраня още няколко дни.

— Добре тогава. — Изглеждаше много облекчен. — Добре тогава, господин Шон. — И той напусна бързо бара.

Така, както излезе от бара, така излезе и от ума на Шон. Това, което сега го вълнуваше, беше брат му. Той реши.

— Ще се върна в Лейдибург след новата експедиция. Бленуваната ни ферма няма да загуби нищо от чара си, ако бъде преместена в Натал.

И той внезапно усети носталгия по Теунис Краал, жадуваше да може пак да седне на бюрото в кафявия кабинет, жадуваше да усети хладната мъгла, която се спускаше сутрин по стръмните скали, да види пръските от белите водопади, носени от вятъра. Искаше отново да чуе гласа на Ада, отново да й обясни всичко. Знаеше, че тя ще разбере и ще му прости.

Най-много от всичко искаше да бъде при Гари — бедният стар Гари! Трябва да се върне, десет години са много и той вече ще е забравил горчивината. Трябва да се върне заради него и заради Теунис Краал. Взел това решение, Шон доизпи чашата и се качи по стълбите към своя апартамент.

Катрин дишаше тихо в съня си, с коса, разпиляна по възглавницата. Докато се събличаше, я наблюдаваше и тъгата му се разсея. Той отдръпва леко завивката от неговата страна и точно тогава Дирк изплака в другата стая. Шон отиде при него.

— Какво има?

Дирк мигаше като малко бухалче и търсеше извинение, намери го почти веднага: „Искам вода!“.

Докато баща му отиде и се върне от банята, детето се разсъни и използува случая за открита атака.

— Разкажи ми приказка, татко.

Вече беше седнал в леглото с ококорени очи.