Уилбър Смит - Седмият папирус (Том 1)

— Драскотина — рече той. Ти как си?

— Мисля, че съм си навехнала коляното. Докато се търкаляхме, усетих как кракът ми се огъва от удара в земята. Не мисля, че е сериозно. Почти не ме боли.

— Значи трябва да се считаме за незаслужено големи късметлии. Никой нормален смъртен не би оживял след подобно премеждие.

Роян направи опит да се изправи, но той сложи ръка на рамото й и я върна на мястото й под скалата.

— Нека почакаме! Целият склон над нас е разбит, нищо не е стабилно. Трябва да мине време пластовете да улегнат, дотогава много случайни камъни тепърва ще се свличат. — Той свали копринената кърпа от врата си и й я подаде да се изчисти. — Освен това не искаме… — но предпочете да не довършва изречението си.

Докато се бършеше, Роян го попита с трептящ гласец:

— Искаше да кажеш нещо?

— Освен това не искаме да покажем на ония гадни копелета, че сме още сред живите. Току-виж слезли да довършат започнатото с подръчни средства. По-добре да помислят, че най-после са успели стопроцентово.

Тя го зяпна:

— Какво, мислиш, че стоят горе и ни наблюдават?

— Можеш да си сигурна, че е така — отвърна й мрачно Никълъс. — Сигурно се готвят да празнуват, че най-после са се отървали от теб. Нищо няма да спечелим, ако си покажем главите, само ще им развалим удоволствието.

— Ти откъде разбра какво ще се случи? — изведнъж смени темата Роян. — Ако не ме беше сграбчил така… — От вълнение дори не можа да се доизкаже.

Никълъс й обясни с няколко изречения за мазната хартийка, която бе попаднала в ръцете му.

— Най-лесното нещо на света е да си избереш някоя тясна котловина и да минираш скалите над нея…

Но тъкмо се зае да описва техниката на взривяване, когато из въздуха се разнесе до болка познатото бръмчене на хеликоптерни двигатели, които се гласят да издигнат машината във въздуха.

— Бързо — сепна се Никълъс. — Прилепи се колкото се може по-близо до козирката — избута той Роян обратно до скалата. — Да не си мръднала! — Тя му се подчини, без да продума, а той легна до нея и с пълни шепа посипа и двамата с бял прах и ситен камънак. — Не мърдай! Каквото и да става, не се показвай!

Облегнаха глави и се заслушаха в шума от приближаващия вертолет. Скоро машината надвисна над пътеката, след което започна да се движи нагоре-надолу по извивките на реката. В един момент перката й се завъртя почти отвесно над скалата, зад която се бяха притаили, и косите им се разпиляха под силата на въздушното течение.

— Търсят оцелели — ставаше все по-мрачен Никълъс. — Не мърдай. Още не са ни забелязали.

— Но ако са ни наблюдавали преди взрива, трябва да знаят къде сме се намирали и да дойдат право насам — разсъждаваше Роян. — Нещо ги е объркало.

— Не е трудно да изгубят следите ни сред цялата тази лавина от падащи камъни. Никога не могат да бъдат сигурни къде ще ни намерят. — Шумът от моторите започна да се измества нагоре по реката и Никълъс предупреди спътницата си: — Ще рискувам да надзърна, колкото да сме сигурни, че са от „Пегас“. То не че тук е пълно с хеликоптери, но знае ли човек… Ти не се показвай!

Бавно и предпазливо надигна глава и, поглеждайки хеликоптера, всичките му подозрения се потвърдиха. На около километър нагоре по течението бавно се оттегляше джет рейнджърът с цветовете на „Пегас“. Беше обърнат с опашката към Никълъс, затова той нямаше как да види кой седи в кабината. Миг преди Никълъс да се върне зад прикритието си, пилотът смени скоростта и хеликоптерът започна да набира височина.

Издигайки се над долината, машината се насочи на север и от този ъгъл Никълъс успя да различи лицата на всички пътници. На предната седалка до пилота седеше, както преди, Джейк Хелм, зад него се мъдреше мутрата на полковник Ного. И двамата се пулеха към ниското, но след секунди вертолетът се намираше високо над околните хребети и укритието се изгуби от полезрението им. Убийците се насочиха нагоре към ръба на дефилето и скоро шумът от моторите окончателно се стопи в далечината. Никълъс изпълзя иззад канарата и помогна на Роян да се изправи.

— Няма никакви съмнения. Знаем с кого си имаме работа. Във вертолета бяха Хелм и Ного. Сигурно Хелм е бил отговорникът по минирането, а Ного е командвал среднощния разстрел. Всекиму според призванието… И така, всичко се оказа както го мислехме. Който и да стои зад „Пегас“, той е нашият истински враг. Хелм и Ного са просто инструменти в ръцете му.

— Но Ного е офицер от етиопската армия — опита се да му възрази Роян.