Уилбър Смит - Седмият папирус (Том 1)

Тялото му бе погребано докъм гърдите. Никълъс се захвана да разчиства, но скоро се отказа: беше напълно безнадеждно. Цял каменен блок, голям колкото маса за билярд, бе легнал върху жертвата. Тежеше поне няколко тона и за да бъде повдигнат, бяха нужни усилията на много хора. А дори да притежаваше исполинска сила и да разбуташе скалата, Никълъс само щеше да доразмаже и без това натрошените кости на затиснатия.

— Направи нещо, Ники — помоли го шепнешком Роян. — Трябва да му помогнем.

Но Никълъс само я изгледа и поклати глава. В очите й напираха сълзи, които пробиха през затворените й клепачи и закапаха по обърнатото към небето лице на Тамре. Солените им струйки размиха кръвта, оцветявайки накъсаната му кожа в розово.

— Не можем просто да стоим и да го гледаме как си отива — не се примиряваше със съдбата Роян и при думите й Тамре отвори очи и я погледна.

Въпреки кръвта, устата му се сви в усмивка, която огря разраненото му, покрито с прах и мръсотия лице.

— Мамо! — прошепна той. — Ти си моята майка. Ти си толкова добра. Обичам те, мамо.

Словата му бяха прекъснати от мощен спазъм, който скова цялото му тяло. Лицето му се разкриви в предсмъртна агония, от гърлото му излезе приглушен стон, след което устата му безпомощно се усмихна. Извъртя глава на една страна, а раменете му останаха вдървени, сякаш два пъти по-тежки отпреди малко.

Роян остана дълго време да седи неподвижна и да плаче тихо, но болезнено над застиналото му тяло. Най-накрая Никълъс леко я докосна и й прошепна:

— Той е мъртъв, Роян.

Тя му кимна вместо отговор.

— Знам. Издържал е, колкото да се сбогува с мен.

Никълъс се отдалечи, оставяйки я да поплаче за изгубения си приятел, но накрая отново я прекъсна:

— Трябва да тръгваме, скъпа.

— Прав си. Но ми е толкова тежко да го оставя на това проклето място. Той никога не си е имал никого. Беше толкова самотен. Нарече ме своя майка. Мисля, че наистина ме обичаше.

— А аз съм сигурен, че те обичаше — увери я Никълъс и повдигна трупа на момчето, за да й помогне да стане. — Слез и ме изчакай. Ще се погрижа, колкото мога, за тялото му.

Прибра ръцете на Тамре пред гърдите му и сви пръстите му около сребърното разпятие, което момчето носеше до сърцето си. Събра купчина камъни и го покри от край до край, за да не позволи на гарваните и чакалите да се докопат до останките му.

Слезе до реката, където го чакаше Роян, и грабна обратно чантата си.

— Да тръгваме — подкани я Никълъс.

Тя избърса с ръка сълзите от лицето си и кимна.

— Вече съм готова.

Нагазиха из плиткото нагоре по течението, което им създаваше големи трудности. Свлачището беше запречило половината корито и водите се промъкваха между цепнатините. Най-после двамата бегълци се озоваха в края на огромното свлачище и започнаха да катерят стръмния бряг. След доста мъки успяха да изпълзят благополучно на пътеката.

Дадоха си минутка почивка и погледнаха за последен път назад. От калта реката бе станала червено-кафява. Когато водите стигнеха при манастира, монасите щяха да разберат, че се е случило нещо страшно. Дори да не бяха чули гърмежите, подобен феномен нямаше как да не ги разтревожи. Все някой щеше да се качи да види какво се е случило. Все някога щяха да изровят телата на загиналите и да им уредят прилично погребение. Мисълта донякъде утеши Роян, която започваше да се сеща, че най-трудното тепърва предстои и че ги очакват цели два дни усилно изкачване.

Едва сгъваше крака си, но всеки път, когато Никълъс й предложеше помощта си, тя гордо отказваше.

— Всичко е наред. Просто коляното ми се е схванало, няма нищо сериозно.

И за да не му позволи да огледа коляното й отблизо, държеше винаги да върви пред него по пътеката.

През деня приказваха малко. Никълъс не се опитваше да нарушава печалното й спокойствие, а пък и сам се чувстваше по-добре оставен на мислите си. Роян имаше сравнително рядката дарба да не кара хората да се чувстват неловко само защото не знаят какво да си кажат. Това, че мълчеше, не означаваше, че е загърбила всичко. Напротив. Едва в късния следобед се поспряха да починат и подеха отново належащите теми.

— Ако има нещо добро в цялата тази трагедия, то е, че в „Пегас“ вече ни мислят за умрели и няма да си направят труда да ни търсят отново. Вече няма нужда да проверяваме пътеката пред себе си — утешаваше се на глас Никълъс.

Разположиха се за през нощта в самото подножие на голямото изкачване. Никълъс все пак предпочете да се отдалечат встрани от пътя. Намери един малък, горист дол и запали слаб огън, незабележим откъм пътеката.