Уилбър Смит - Седмият папирус (Том 1)

Умът му трескаво заработи. Ако някой ги причакваше над пътеката и беше минирал склона с експлозиви, то случайното отражение, което беше уловил бинокълът му, можеше да е от медната жица, свързана с детонатора, или с някое друго от приспособленията на адската машина. Ако беше така, то навярно атентаторът се криеше в същия този момент някъде зад скалите и чакаше кога да натисне буталото и да вдигне долината във въздуха. Антилопата се беше подплашила именно при срещата си със скрития натрапник.

— Али! — изрева Никълъс по адрес на водача. — Сири ги! Върни всички обратно!

Хукна презглава към челото на колоната, но вътрешният глас му подсказваше, че е твърде късно. Ако горе наистина имаше човек, то той наблюдаваше всяко негово движение. Никълъс нямаше достатъчно време да изтича пред кервана, да обърне мулетата по тясната пътека и да ги изведе обратно в безопасност. Пък и… Той се спря и погледна назад към Роян. Нейната безопасност струваше повече от всичко друго. Вместо напред, той се затича назад и я сграбчи за ръката.

— Бягай! Трябва да се махнем от пътеката.

— Какво става, Ники? — опита се да се съпротивлява Роян, но той грубо я издърпа.

— По-късно ще ти обяснявам — тросна й се Никълъс. — Сега просто ме следвай!

Трябваше още няколко крачки да я влачи насила, преди и тя да се затича с него. Двамата запрепускаха в същата посока, от която бяха дошли.

Не бяха изминали и петдесет метра и цялата скала над главите им хвръкна във въздуха. Само гърмежите бяха почти достатъчни да ги повалят на земята. Сякаш нечия могъща ръка ги беше шамаросала по тила и от удара тъпанчетата им болезнено изкънтяха. Но това не беше нищо в сравнение с ударната сила на взрива, която разклати всичко наоколо. Не беше една-единствена експлозия, а цяла поредица — като пукотевица на огромна картечница, която обсипва с куршуми хребета вляво от тях. В настъпилия хаос от грохот и тътен двамата бегълци дори изгубиха представа за посоките. Притиснаха се един в друг, сякаш всеки се надяваше другият да го предпази от катаклизмите, които искаха да ги погълнат в разрушителната си паст.

Никълъс прегърна дружката си и хвърли бегъл поглед зад гърба си. Вълна от експлозии преминаваше по билото встрани от пътеката. На равни промеждутъци към небето се издигаха стълбове от прах и камънак, които като танцьори, излезли из недрата на Ада, чакаха знак от невидимия хореограф кога да изпълнят впечатляващите си пируети.

Дори и в ужаса пред настъпилата катастрофа, Никълъс отдаде дължимото на злодея, поставил експлозивите по скалите. Подобна изкусна работа можеше да е дело единствено на майстор в занаята. След като изпълнеха краткия си танцов номер, облаците прах се слягаха послушно на земята и на човек можеше да му се стори, че с това разрушението е свършило. Всичко приключваше със сивкаво сияние, което остана да кръжи над хребета. Но след по-малко от секунда целият силует на каменното възвишение се промени пред очите им.

Най-напред стръмната стена, надвиснала над пътеката, започна заплашително да се накланя напред. Никълъс виждаше огромните цепнатини, които нашариха за броени мигове цялата й повърхност и започнаха да се разтварят като чудовищни челюсти. Цели каменни плоскости започнаха да се откъртват от склона и бавно да се свличат надолу, сякаш каменният великан си събуваше гащите. Падащите камъни застрашително застъргаха по сипеите и в следващия миг заваляха като градушка върху повърхността на водата.

Никълъс беше като втрещен от величествената гледка, която се разкриваше пред очите му. Още малко и съзнанието му щеше да се скове в пълна безпомощност. С нечовешки усилия успя да си наложи да разсъждава и да търси спасение. Центърът на веригата от експлозии се намираше по-нагоре по пътеката, приблизително над главите на най-предните мулета. Най-застрашен от всички беше Тамре, а до него — и Али. Никълъс и Роян се намираха най-отзад на кервана. Навярно бомбаджията ги беше чакал да се озоват под минирания склон, но след като ги е видял да бягат в обратната посока, бързо е натиснал възпламенителя с надеждата да ги настигне.

И все пак, опасността далеч не беше отминала. Експлозията се предаваше в двете посоки и двамата с Роян можеха да се окажат в периметъра на страничните свличания. Без да изпуска Роян, Никълъс огледа склона пред себе си и направи светкавични изчисления докъде ще стигнат пораженията.

Не откъсваше очи от мощната каменна вълна, която започваше да се разбива по пътеката, помитайки едно след друго хора и животни, запокитвайки ги във водите на реката. Водите ги засмукваха като език на огромно чудовище, което блажено ги облизваше, а ако му се стореха жилави, ги разкъсваше с острите си зъби от червен камък. Дори и на фона на адския грохот се чуваха жалните писъци на жертвите, попаднали под ударите на злокобния сърп.