Матю Райли - Храмът на инките

Рейс и Рене вървяха по пътека в джунглата, която водеше на запад от огромните крайречни складове.

Зад тях крачеха Надупченото лице и другият нацистки войник.

— Имаш ли някаква идея как да се измъкнем от това положение? — попита Рейс.

— Абсолютно никаква — спокойно отвърна тя.

— Мислех, че може би имаш план. Нали разбираш, някакъв фокус, скрит в ръкава.

— Нямам план.

— Значи ще умрем?

— Така изглежда.

Пътеката направи завой и Рейс потръпна, когато усети отвратително зловоние. След секунди той видя купища боклуци, пръснати сред дърветата пред тях. Отпадъците обхващаха площ от петдесетина метра — стари автомобилни гуми, гниещи останки от храна, огънати парчета метал, даже няколко животински трупа.

Сметището.

— На колене — изръмжа Надупченото лице.

Двамата коленичиха.

— Ръце на тила.

Те вдигнаха длани зад главите си.

Щрак.

Рейс чу, че другият нацист сваля предпазителя на автомата си. После немецът пристъпи напред и притисна дулото на оръжието към главата му.

„Това просто не е възможно! Става прекалено бързо! Няма ли да се забавят… да ни дадат шанс… шанс да…“

Уилям погледна напред, прехапа устни, стисна клепачи и безпомощно зачака края.

Той бързо настъпи.

Бум!

Нищо не се случи.

Очите на Рейс все още бяха затворени.

Автоматът бе изгърмял, ала кой знае защо главата му продължаваше да си е на мястото.

И изведнъж… Туп! В калта до него се просна по корем някакво тяло.

Уилям незабавно вдигна клепачи, озърна се назад…

… и видя Надупченото лице с автомат, насочен към мястото, на което допреди секунди беше главата на другия нацист.

Убитият лежеше по очи и от тила му се стичаше отвратителна каша от кръв и мозък.

— Ули — каза Рене, изправи се, втурна се към Надупченото лице и го прегърна.

Мислите на Рейс запрепускаха.

Ули?…

Рене силно плесна грозния нацист по гърдите.

— Не можа ли да почакаш още малко? Едва успях да издържа.

— Съжалявам, Рене — рече Надупченото лице. — Трябваше да се отдалечим достатъчно от хангара. Иначе другите щяха да разберат.

Рейс рязко се завъртя към него.

— Ти си от БКА.

— Да — усмихна се едрият мъж. — А вашите добри намерения ви спасиха живота, професор Уилям Рейс от Нюйоркския университет. Когато се опитахте да спасите Рене на катамарана, попаднахте точно на когото трябва. Ако наистина бях нацист, веднага щях да ви очистя. Аз съм специален агент Ули Пик, но тук съм известен като унтершарфюрер Ули Кар.

Внезапно всички части от мозайката си застанаха по местата.

— Ръкописът — каза Рейс. — Вие сте дали ръкописа на БКА.

— Точно така — удивено потвърди Ули.

Уилям си спомни разказа на Карл Шрьодер за плана на БКА да вземат идола преди нацистите. Точните думи на немеца бяха: „За тази цел си осигурихме копие на Ръкописа на Сантяго и с негова помощ стигнахме дотук“.

Едва сега обаче разбираше нещо, за което трябваше да се сети още тогава: БКА явно имаха агент в организацията на щурмоваците.

Копието на БКА беше от оригиналния Ръкопис на Сантяго. А преди няколко дни щурмоваците бяха откраднали оригинала от абатството „Сен Себастиан“ във френските Пиренеи. Следователно копието на БКА трябва да им е било пратено от техен човек в нацистката организация.

Шпионин.

Ули.

— Хайде — каза Ули и се приближи до трупа на убития нацист. Той взе оръжията му, подхвърли автомата и две конвенционални ръчни гранати на Рене, после и черната му бронирана жилетка, и пистолета „Глок“ 20. — Бързо, трябва да спрем Ерхарт, преди да зареди Суперновата!

Заобиколени от комуникационна техника, Хайнрих Анистазе и Одило Ерхарт стояха в един от стъклените офиси в хангара.

Пред тях беше д-р Фриц Вебер — бившият участник в проекта на Адолф Хитлер за създаване на атомна бомба, нацисткият учен, който по време на Втората световна война провеждал експерименти с хора и за това бил осъден на смърт. Макар че тялото му бе на осемдесет и седем години, прегърбено и изпосталяло, умът му, както винаги, беше бистър.

Вебер държеше в ръцете си идола.

— Прекрасен е — каза той.

Осемдесет и седем годишният учен бе с едно десетилетие по-възрастен от Ерхарт и почти с метър по-нисък. Дребен очилат мъж с проницателни очи и буйна айнщайновска грива, която се спускаше чак до раменете му.

— Нещо ново от европейските и американските правителства? — попита го Ерхарт.

— Немците и американците поискаха отсрочка, за да съберат парите. Другите мълчат — отвърна Вебер. — Това е заблуда, обикновена тактика за забавяне на преговорите. Опитват се да спечелят време, докато се уверят, че собствените им хора не са взели идола.