Джеймс Купър - Следотърсача

Следотърсача едва успя да даде тези нареждания и приближаването на врага накара всички пътници да запазят най-строга тишина. Докато тримата ирокези се спускаха бавно по реката, като се стараеха да се придържат близо до надвисналите над водата храсти, шумоленето на листа и пращенето на клони известиха, че по брега бавно се движи друга група и върви редом с първата. Тъй като изкуствените храсти, насадени от бегълците, увеличаваха разстоянието от истинския бряг, то двете групи се видяха едва когато стигнаха до тях. Спряха се и поведоха разговор едва ли не през самите глави на пътниците, притаили се зад клоните и листата на тези гъвкави растения, които се извиваха при всеки полъх на вятъра, а един малко по-силен повей би отвял напълно. За щастие погледите на двете групи индианци, тези на брега и тези на реката, се пресичаха в една линия над храстите, чиито листа се бяха тъй преплели, че не будеха никакво подозрение. Може би прикритието беше твърде смело замислено, за да бъде разкрито. Индианците разговаряха оживено, но тихо, сякаш се опасяваха, че някой може да ги подслушва. Говореха на диалект, който разбираха не само двамата индианци зад прикритието, но и Следотърсача. Дори Джаспър долавяше част от казаното.

— Водата е измила всякаква следа! — обади се един от индианците в реката, застанал така близо до изкуственото скривалище, че някой отвътре спокойно можеше да го докосне с риболовното копие, което се намираше на дъното на Джаспъровата лодка. — Реката е измила следата така, че и ингилизка хрътка не може да я намери.

— Бледоликите са избягали с лодките си — обади се друг от брега.

— Не е възможно! Пушките на нашите войни там долу са безпогрешни.

Следотърсача хвърли многозначителен поглед към Джаспър и стисна зъби, за да сподави звука от собственото си дишане.

— Нека очите на младите ми войни гледат тъй, сякаш са орлови — каза най-възрастният измежду тези, които газеха във водата. — Ето вече цяла луна вървим по пътеката на войната, а сме се сдобили само с един скалп. Сред тях има и момиче, а някои от нашите бойци се нуждаят от жена.

За щастие Мейбъл не разбра тези думи. Джаспър още по-силно смръщи вежди, а лицето му почервеня от гняв.

Ирокезите замлъкнаха и скритите бегълци чуха как индианците на брега пак тръгнаха бавно напред, като предпазливо отмахваха храстите по пътя си. Те очевидно вече бяха отминали скривалището, но тези в реката все още стояха и изследваха внимателно брега, очите им светеха като разпалени въглени сред боядисаните им за война лица. След около две-три минути и тези трима се заспускаха надолу по реката, стъпка по стъпка, като хора, които са загубили нещо и го търсят. Така те отминаха изкуствената преграда и от устата на Следотърсача се изтръгна характерния за него сърдечен беззвучен смях, който навикът и природата му бяха отредили. Радостта, му обаче беше преждевременна, защото последният от тях тъкмо в този момент се обърна, погледна назад и изведнъж се спря.

Напрегнатата му поза и съсредоточеният му поглед показваха, че храсталаците по някакъв начин са привлекли вниманието му.

Може би за щастие на бегълците войникът, който проявяваше тези признаци на съмнение, беше млад и тепърва трябваше да печели слава. Той добре знаеше колко е важно на неговите години човек да бъде предпазлив и скромен и много се боеше от присмеха и високомерието, с които неговите другари щяха да посрещнат една лъжлива тревога. Затова не ги извика, а тръгна обратно сам и докато другите продължаваха да се спускат по реката, той нерешително се приближи до храстите, приковал поглед в тях, сякаш някаква магическа сила го привличаше. Някои от листата, изложени на слънцето, бяха малко клюмнали и това слабо отклонение на обикновените природни закони беше събудило подозрението на младия войн. В това няма нищо чудно, защото сетивата на индианеца се изострят до крайност, когато върви по пътеката на войната, и най-незначителна на пръв поглед дреболия привлича вниманието му и го довежда до търсения обект. И наистина промяната в листата беше тъй нищожна, че младият войн не се реши да извести на другарите си за откритието, което бе направил. Откриеше ли наистина нещо важно, славата за това щеше да се падне само нему. Не откриеше ли нищо, щеше да избегне присмеха, от който тъй много се страхуват индианците. Като всеки горски жител, той много добре разбираше, че не е изключено да попадне в клопка и че трябва да се придвижва много бавно и предпазливо. Всички тези съображения и колебания го караха да се забави, преди да приближи храстите, посадени от Следотърсача, дотолкова, че да може да ги докосне с ръка. Двете групи индианци вече се бяха отдалечили на около петдесет-шестдесет метра.