Николай Хайтов: Приключения в гората

Върховния лечебен контрол пое Кълвачът. Облечен в парадното си облекло — черно палто с якичка, бяла, — той чукаше по кората на Бора, готов да клъвне всеки бръмбар или червей.

Докато Слънцето залезе, разчоплени бяха, пуснати на земята, пренесени и засеяни хиляди борови семенца. Докато Луната изгрее и залезе — нови хиляди. А когато Слънцето отново се показа, една залитаща от умора мравка засяваше последното, десетохилядното семенце. Свинската дивизия се беше скрила пак в гъсталака и оттам долиташе гръмотевичното хъркане на преуморените прасета. Мравешките полкове се връщаха безшумно към мравуняка, въздушното ято дремеше някъде в сенките, разчоплило шишарките до последното зрънце, а Паякът — завършил „операцията“ — заповяда на Кълвача да го занесе при Бора. Орелът беше вече там — начумерен, настръхнал, нажален и възмутен.

— Сили небесни, каква жестокост! — извика той, като забеляза Паяка. — Каква човешка тъпотия! За кош трески да се нарани дървото! Орелът между всичките дървета!

— Каква ти рана — той е наполовина пресечен! — забеляза Паякът. — Ах, какво направи тази гадна Мечка! — завайка се той.

— Виновна е глупостта човешка! — поправи го Орелът.

— И подлостта на вятъра! — обади се една катеричка от върха на Бора. — Знаете ли колко пъти вятърът се е опитвал да ме събори заедно с Бора?

— Трябва да се отмъсти на вятъра подлец! — каза Паякът.

— Трябва! Трябва жестоко да се отмъсти, а на животните, които се потрудиха за спасяването на Бора — да се благодари! — предложи Орелът.

— Да! — съгласи се Паякът. — Нека Кълвачът да телеграфира: щом Слънцето залезе и след това изгрее пак, свиквам събрание на горските животни под стария Бряст!

Когато на другата сутрин Слънцето изгря, всички горски животни се събраха на определеното място. Паякът накара Сойката да изкряска три пъти, за да се въдвори тишина, и кимна на Орела да говори:

— Другари четирикраки и пернати, първа част от операцията в защита на гората е завършена! — оповести Орелът.

— А втората кога? — нетърпеливо се обади Глиганът.

— Когато вятърът се върне от изгнание, за да получи заслуженото наказание! — натърти Орелът. — Ако питате за наказанието — добави той след малко, — знайте, че то ще бъде смърт чрез удушване и набиване на кол!

— Съгласни ли сте? — попита Паякът, както винаги, без да повишава глас.

— Съгласни сме-е! Съгласни сме! — извикаха едно през друго горските животни.

— Вятърът не само чупи дърветата, но се опитва да събаря нашите мравуняци! — оплакаха се горските мравки.

— И ни пречи да летим! — обадиха се пчелите.

— Навява сняг в нашите хралупи и даже се опитва да ги запуши! — изказа Кълвачът с няколко удара своите мисли по въпросите. — Ето защо правил но е да се удуши!

— Да се удуши! Да се удуши! — завикаха всички.

— Само че как? — обади се някой сред животните.

— Търпение! Ще бъдете свидетели на всичко! — обяви Орелът. — А сега, четирикраки и пернати, благодаря от името на щаба за достойното ви държане. Вие се държахте като истински животни!

При тези думи на Орела мнозина изръкопляскаха и се чуха викове:

— Да живее генералът Паяк! Да живее!

— Той заслужава орден! — каза Орелът. — Аз се погрижих за това, като свалих от небето една звезда. С ваше позволение искам да му я закача, може ли? — попита Орелът, като огледа животните подред.

— Може! Заслужава! — изръкопляскаха пчелите и останалите по-малки животинки и животни, но ревът на Мечката прекъсна възторжените гласове:

— Звезда на Паяк! — ревна отново Мечката. — Как е възможно? Та вие сте луди! Нека е известно на всички, че аз прогоних човека и му попречих да събори Бора, тъй че звездата се пада на мене, а не на някакъв си Паяк… Я дай тука звездата! — запъти се Мечката към Орела.

Но Орелът подхвръкна на един от клоните на Бряста и Мечката остана с протегнати лапи.

— Аз ревнах и човекът побягна! — обърна се Мечката към останалите животни. — Ревнах или не ревнах, кажете? — попита Мечката и смигна на Вълка.

— Честна вълча дума! — изръмжа Вълкът. — Чух я с двете си уши.

— Тя че е ревнала, ревнала е, но защо? — попита едно тънко гласче.

— За да прогоня човека, ето защо — продължаваше да се дърли Мечката. — Питам ви — човекът не побягна ли, когато ревнах? Побягна! — отговори си Мечката сама, като видя, че никому се не иска да вземе думата. — Ето защо — продължа тя — нека Орелът да благоволи да ми окачи небесната звезда.