Николай Хайтов - Приключения в гората

— Двеста пчели дадоха живота си, за да прогонят човека, затова звездата се полага на мъртвите храбреци-пчели, а не на тебе, рунтава Мецано! — зажужука Пчелата и за всеки случай отхвърча и тя на клона до Орела.

— Не двеста, а хиляди пчели щяха да загинат, ако баба ти Меца не беше ревнала, бръмбарчета глупави! — озъби се Мецана на Пчелата. — Кажи, Лисо, истината, защо мълчиш?

— Да! Да! — заподмазва й се Лисицата. — Твоят мечи рев ако не беше, работата на дървото беше спукана. Това е толкова ясно, че няма накъде! — заоблизва се Лисана.

— Това е нахалство! — възмути се Орелът. — Грозна лъжа! Аз гледах от небето и знам, че Лиса по туй време не беше там! Как може да се изказва тя кому да се окачи звездата!!

— Има свидетели! — заръмжа отново Мечката. — Ето ви Заека. Чу ли мечия рев! — впи в него тя кръвясалите си очи. — Чу ли, или не чу, кажи си правото!

— Чч-чу-чух! — заекна разтреперан Заекът.

— А видя ли оня с топора как бягаше? — продължаваше да го разпитва Мечката и така близо се приближи до Заека, че разтрепераното животно усети мечата й миризма. Въпреки това Заекът храбро замълча.

— Меца те пита! — тракна със зъби и Вълкът. — Видя ли човека да бяга? — повтори той и като щракна още веднъж вълчите си челюсти, пристъпи към Заека.

— Ввв-видях го! — отговори уплашеният Заек и виновно погледна Орела в очите.

— Браво на Меца, браво на Меца! — изръкопляска Лисицата. — Тя заслужава не една, а три звезди!

— Заслужава Меца свински зъб в корема! — грухна Глиганът и като се обърна към Мечката, загледа я с бялото на очите си.

— Заплашваш, значи, мирните животни, тъй ли? — сопна му се Вълкът. — Ние тука се изказваме, а той заплашва.

— Но аз видях — заговори Орелът, — че когато пчелите жилеха човека, той бягаше. Видях с моите орлови очи, а както е известно, аз виждам най-добре от всичките животни.

— Точно така! — отново се намеси Лиса. — Ти си видял как пчелите жилят човека, който бягаше от мечия рев.

— Ако Меца е подплашила наистина човека с рева — а ревовете са чули всички, — то нека да й се признаят бойните заслуги! — примирително се обади Катерицата.

— Но ние всичките пчели свидетелствуваме! — зажужукаха пчелите, но Вълкът ги сряза:

— Мълчете! Вие сте заинтересувани в спора.

— Но и ние, мравките, видяхме! — записукаха мравките.

— Вие мравките се мразите с Мечката, защото ви яде! — озъби се Лисицата на мравките.

— Ясно! Медалът е за моите гърди — изпъчи се Мечката и отново пристъпи към Орела. — Дай звездата!

— Дайте й го, щом е тъй, няма да се дърлим за един медал и да разваляме съюза! — предложи Глиганът. — То се е видяло — дайте й го!

— Разбира се, не заслужава да се дърлим! — подкрепи и Заекът и погледна с крайчеца на окото какво ще каже Вълкът.

— Добре тогава — съгласи се Орелът, — щом предлагате, окачвам небесната звезда на Мечката. Седнете, Мецо, за да го сложа на гърдите ви! — каза Орелът. — Седнете, седнете!

Мечката седна на задницата си, но изведнъж рипна като ужилена и изрева.

— Седнете де! — повтори Орелът. — Защо скокнахте?

— Окачете ми го на гърба — предложи Мечката.

— Защо на гърба? Това не е раница, а небесна звезда! Тя се окачва на гърдите! Седнете, седнете! — настоя Орелът. — Церемонията трябва да се спазва.

Мечката пак седна, но пак рипна и отново изрева.

— Стига де! — обади се Таралежът с подземен глас. — Стига си сядала върху мене!

— Де си, Таралежо? — попита Глиганът.

— Скрил съм се тука в тревата, а Мецана се намира върху мене! — изохка Таралежът.

— Ха-ха-ха! — започнаха да се смеят мравките, а след това и пчелите. Смехът им зарази другите животни и цялата гора като че гръмна от птичите и животински смехове, защото изведнъж всички се бяха досетили защо Мечката беше изревала вчера.

— Ето, значи, защо е поревала Меца, Паяко! — обърна се Глиганът към Паяка. — Ти не знаеше ли това?

— Това си е тайна Таралежова! — отговори Паякът.

— Тайната е явна! — грухна Глиганът. — Мечката седнала вчера върху Таралежа, изревала и с тоя рев единствен станала герой.

— Да й се окачи орден „Таралеж“! — обади се от шумака неизвестно животно и отново гръмна кикот и смях.

— Вие подигравате ли се? — ревна разярено Мечката. — Вие, нищожни, да се подигравате със страшната Мечка? Как е възможно?… Дръжте ги, Вълко! — обърна се Мечката към Вълка. — Дръж да се разправим с тоя дребосък, който се плете в краката ни и замърсява гората със своето нищожество.

— Олеле, боже! — писна Заекът.