Николай Хайтов: Приключения в гората

„ Жертва! “ При тая дума озлобеният вятър подскокна. А знаете какво се получава след всеки скок на вятъра в комин: получава се дим, лютив и гъст, който разплаква очите и подлудява най-кроткия човек. А глупавият колибар от Плетвар беше не само глупав, но и сприхав, та без много да се замисли, грабна брадвата и начаса̀ отиде в гората. И както вятърът предвиди, след като се огледа напред-назад, наляво и надясно, забеляза ранения Бор, плю си на петите и се отправи към върха на Остра чука. Там спря, плю си на ръцете и захвана да сече: „Тча-а, тча-а, тча-а-а.“

След гръмотевичната буря гората се канеше да дремне, когато долетяха ударите на топора. Трепнаха дърветата и заслушаха настръхнали, прободени от зли предчувствия. А след това се дочуха и тържествуващите ветрови подигравки:

— Страхливи дървета-а, гледайте края на Бора и треперете! Вижте как ще се търколи той из урвата и ще се разлети на хиляди парчета! И треперете! Запомнете как Дърволомът отмъщава!… И треперете! — заканваше се вятърът, виеше, зъбеше се и ръмжеше, възрадван от сполуката на своя адски план.

Първото животно в гората, което чу зловещия лай на секирата, беше Паякът . Той се канеше да разкъса една току-що попаднала в мрежата муха, когато екна в ушите му краткото и силно „тча-а, тча-а“. Тоя звук тъй го порази, че Паякът забрави плячката разтревожен и настръхнал.

Че дърветата се развълнуваха и зашумяха — ясно е защо: на Остра чука загиваше дърво. Но защо се разтревожи Паякът? Казано накратко, Паякът се разтревожи, защото беше най-умен от горските животни. Докато седеше в засада из тъмните кьошета на своите мрежи, той с часове наблюдаваше около себе си, пресмяташе и размишляваше цели денонощия.

Той беше пресметнал например, че убива дневно тридесет и четири мухи. Всяка стара муха, както е известно, ражда нови двеста, тъй че Паякът всекидневно съкращаваше племето на мухите с шест хиляди и осемстотин. Единствен той! А колко паяци има в гората? И колко мухи съкращават те? — Неизчислими количества. Безброй.

„А какво получавам аз от хората в замяна на това, че намалявам мухите в света? — размишляваше Паякът. — Ругателства. Наричат ме «коварен», «кръвник». Защото съм избивал легионите хапещи гадове. А Лисицата провъзгласяват за «кума» и за герой! Макар че дави хорските кокошки с десетици, когато една й е достатъчна да се нахрани.

Има ли разум и справедливост в това?

А какво да кажем за разума на хората, които изсичат гората? — продължаваше Паякът своите разсъждения. — Та земя ли е земята, където няма две стърчащи вейки, за да вържеш ловната си мрежа? Където няма сянка и вода, свежест и прохлада! Земя ли е това?“

И чувайки да ехтят брадвените удари, той реши: „Ако брадвата се развърти — тежко̀ ми! Няма да има на какво да си разпъвам мрежите, а вятърът ще ме издуха като сламка без заслона на горските дървета. Вятърът, подлецът, който се кикоти горе на върха! На върха ли казах! Та там е Борът!“

„Нима ще изоставим Бора в страшната минута? — насмалко да извика Паякът. — О-о, не! — зашава развълнуван той. — Проклет да бъда, ако аз не вдигна всичко живо в защита на дървото!“

Тези разсъждения и размишления протекоха светкавично, за миг, между втория и третия удар на топора. Четвъртият удар когато се чу, решението беше взето и приведено в действие: зарязал жертвата си, Паякът се покатери бързо до върха на близкото дърво, върза на върха му жичка и със страшна ловкост започна да я развива към съседните дървета. При петия и шестия удар на брадвата жичката на тоя горски телеграф оплете цялата гора.

Не закъсня и телеграфистът — дебелоклюнестият Кълвач. Току-що разбуден от топора, той изскокна от хралупата си и зачука сигнала „тревога“: „Ту-ту-ту, ту-ту-ту-ту-ту-ту-ту…“

Сойката чу сигнала едновременно с ударите на топора и закрещя: „Брадва-а, брад-ва-а, брад-ва-а!“ Тоя див, отчаян крясък прелетя над цялата гора и достигна до всичките скривалища, гнезда и хралупи. Задрямалите птици подскочиха и плеснаха с криле, дигнаха се и закръжиха в небето.

При думицата „брадва“ катериците наостриха уши:

— Брадва ли? — И си припомниха те старата, изсечена гора, където живяха, преди да се преселят тука. Съборените хралупи, смъртта на стотиците бездомни катерици и паническото бягство на спасените. „По-добре ние всички да видим смъртта, преди да е настъпила смъртта на гората! — помислиха си катериците. — Защото какво е катерицата, ако няма на какво да се катери? Та тя просто няма да е катерица, а плъх обикновен! Къртица, която трябва да се крие под земята! Да, смъртта е хиляди пъти по-мила от съдбата на една къртица, която не знае какво славно нещо е просторът и виделината на деня!“