Майката на султана лежеше сгърчена на леглото си, с притворени очи, а кожата ѝ имаше някакъв неестествен нюанс, нещо средно между цвета на костите и жлъчката. Вените на врата ѝ бяха изпъкнали и възлести, синьо-черни, като че ли от шията ѝ беше тръгнала да расте мандрагора. Бузите ѝ, обикновено пухкави и розови, приличаха на тъмни ями, а под очите ѝ се бяха образували тъмни, виолетови сенки. Русата ѝ коса беше влажна и отпусната, потъмняла от пот и сплъстена на челото ѝ. Нурбану беше жена на петдесетина години и приятно закръглена, а кожата ѝ по принцип беше бледа като на чужденците, но сега онова, което се виждаше под обсипаната ѝ със скъпоценни камъни нощница, не бе приятно пълничко, а увиснало, съсухрено и сивосинкаво, подобно на спукан мехур. Виковете спряха и Нурбану като че ли заспа.
Фейра пое китката на валиде султан и я притисна лекичко там, където минаваше кръвта. Усетила допира, господарката ѝ се раздвижи и простена, и заговори с чужд акцент:
– Сесилия Бафо! Сесилия Бафо!
Обичайно тихият и музикален глас на Нурбану сега звучеше като крясък на гарван. Очите ѝ се отвориха рязко и Фейра видя, че са млечнобели и по краищата – налети с кръв. Но тя като че ли разпозна момичето. Стисна ръката ѝ и заговори на език, който само Фейра знаеше – родният език на Нурбану, език, който се люлееше и отскачаше така, сякаш имаше копита, език, в който всяка дума като че ли завършваше на "о" или "а". Валиде султан я бе учила лично на този език – наричаше го финикийски – още от мъничка, когато посещаваше двореца заедно с баща си. И сега той се бе превърнал в език на тайните между тях, език, който валиде султан използваше за най-секретните си дела. Тъкмо този език използваше и сега.
– Трябва да му кажеш, Фейра! Да му кажеш! Ти и само ти!
Фейра си помисли, че разбира. Вече и самата тя уплашена, се обърна към Келебек и рече:
– Трябва да съобщим на доктора и да изпратим вест на султана!
– Неее! – изкрещя внезапно валиде султан и седна в леглото си, напълно будна и страховита. – Сесилия Бафо! Сесилия Бафо! Четирима конници, яздят! Дойди и виж!
Дъхът на Нурбану вонеше. Слюнката, която плъзна по брадичката ѝ, имаше синкавочерен оттенък. Фейра започна да я успокоява, шептейки ѝ и галейки я като малко дете, докато накрая господарката ѝ като че ли пак се унесе в сън.
Фейра стана от леглото, дръпна обратно завесите край леглото и привика с ръка Келебек.
– Коя е тази Сесилия Бафо? И какви са тези четирима конници?
Келебек сви рамене и отвърна:
– Господарката е била доведена тук преди много години, от корсари, които са я отвлекли. Дали не са били четирима?
– Може би. Ами името? Коя е тази Сесилия Бафо?
– Не знам! – изпищя Келебек уплашено.
Фейра се замисли и накрая отсече:
– Опиши ми деня на господарката, минута по минута, още от ставането ѝ!
Келебек сплете пръсти и започна:
– Събуди се и заповяда да я облечем в нощницата ѝ със скъпоценни камъни, защото щяла да има гости.
Фейра присви очи. Не беше против протокола валиде султан, която и без това беше вдовица, да приема любовници, но Фейра беше сигурна, че господарката ѝ дори не беше поглеждала друг мъж от смъртта на съпруга си султан Селим преди две години. Затова сега попита подозрително:
– Какви гости? Мъж ли?
– Не, не. Каза, че ще подели закуската си с дожаресата на Генуа, преди генуезкият кораб да отплава със сутрешния прилив.
– Корабът отплава ли?
– Преди няколко минути.
– Сесилия Бафо – започна да размишлява на глас Фейра. – Името ми звучи чуждоземско. Възможно е да е генуезко. Как се нарича тази дожареса на Генуа? Някой може ли да разбере?
– Как ма, Фейра? – достатъчно способна според възможностите си, в моменти на криза Келебек забравяше и малкото научено в двореца и автоматично издаваше селския си произход.
Фейра усети, че ѝ е дошло до гуша да бъде любезна с тази простовата жена, и отсече заповеднически:
– Попитай някого! Например къзлар ага.
Очите на Келебек се разшириха от страх – къзлар ага [8] Висш придворен пост – отговаря за евнусите в двора. – Б. Р.
, господарят на момичетата и началник на черните евнуси, беше представителят на султана в харема и човекът, който раздаваше правосъдие между неговите стени. Настоящият ага – Баязид, беше страховит колос с абаносова кожа, висок над два метра. Ако някое момиче допуснеше грешката да не достави удоволствие на султана, ако отхвърлеше вкусовете на султана като твърде авантюристични, беше моментално зашивано в чувал и Баязид лично го хвърляше от Кулата на правосъдието право в Босфора.
Читать дальше