Конн Иггульден - Кръвта на боговете

От съседната пейка, на която се беше излегнал Агрипа, се чу сумтене.

- Маймунякът се събужда! - радостно възкликна Меценат.

- Има ли да добави нещо нашият осолен приятел? Какво ново от флота?

Агрипа беше скроен по различни размери от селяните и пейката стенеше и се огъваше под масивното му тяло. Докато се размърдваше, изгуби равновесие и едва успя да се задържи, опрял мускулеста ръка в земята. Надигна се с въздишка и из­гледа кръвнишки Меценат, после се наведе напред и опря лакти върху голите си колене.

Не можах да заспя от вашето кудкудякане.

- Собственото ти хъркане те нарича лъжец, макар че аз не бих го направил отвърна Меценат, докато приемаше поредна­та пълна чаша.

Агрипа разтърка лице и почеса къдравата си черна брада, която беше отгледал през последните седмици.

- Така че ще кажа само едно, преди да си намеря по-удобно и по-тихо местенце за сън - с прозявка продължи той. - След нас няма да се появи друга империя, защото сме достатъчно богати, за да издържим срещу всяко ново племе или държава. Плащаме на стотици хиляди, даже на милиони мъже с мечове и копия по всичките ни земи. Кой може да се изправи срещу нас, без цялата мощ на Цезар да се стовари отгоре му?

- При теб всичко винаги опира само до пари, нали, Агрипа? - отвърна Меценат и очите му проблеснаха закачливо. Харес­ваше му да дразни здравеняка и двамата го знаеха много добре.

- Още мислиш като син на търговец. Не съм изненадан, разби­ра се. Това е в кръвта ти и просто не можеш да се сдържиш, но макар Рим да е пълен с търговци, неговото бъдеще и съдбата му се решават не от тях, а от благородните класи.

Агрипа изсумтя. Вечерта ставаше хладна и той разтърка го­лите си ръце.

- Самият ти каза, че благородният човек би прекарал живота си в развлечения, вино и красиви жени - посочи той.

- Значи си слушал ? Не знам как си успял да го направиш покрай ужасното си хъркане. Рядък талант си, да знаеш.

Агрипа се ухили и белите му зъби лъснаха на фона на чер­ната брада.

- Бъди благодарен за произхода ми, Меценате. Мъже като баща ми са построили Рим и са го направили силен. А мъже като теб яздят красиви кончета и изнасят впечатляващи речи, както някога са правели Аристотел и Сократ на агората.

- Понякога забравям, че си образован, Агрипа. Всеки път, ко­гато те погледна, нещо в теб ми говори за безпросветен селяк.

- А пък нещо в теб ми казва, че най-много си падаш по ком­панията на мъже.

Октавиан изстена, когато чу заяждането. Главата му се вър­теше и беше изгубил представа за времето.

Хайде се усмирете и двамата. Мисля, че изядохме и изпи­хме всички зимни запаси на тези хора. Извинете се и ми помог­нете да се справим с още една кана.

Меценат повдигна вежди.

- Ама ти още ли си буден? Не забравяй, че ми дължиш един ауреус [5] Златна монета - Б. пр.. , ако заспиш или повърнеш преди мен. Аз лично се чувствам много свеж.

Октавиан го изгледа продължително в очите и накрая Меце­нат изсумтя и отстъпи.

- Добре, Октавиане. Извинявам се за предположението си, че черепът на Агрипа може да намери призванието си като таран.

- Не си казвал подобно нещо - отвърна Октавиан.

- Но си го мислех - защити се Меценат.

- А ти, Агрипа? Ще бъдеш ли също толкова благороден?

- Мъча се да достигна нивото му, Октавиане, но щом искаш, извинявам се, че казах, че няма да спечели толкова, колкото си мисли, като се продава на час.

Меценат се разсмя, но в следващия момент пребледня и се извърна, за да изпразни съдържанието на стомаха си. Една от стариците промърмори нещо, което той така и не схвана.

- Дължиш ми един ауреус - доволно заяви Октавиан.

Приятелят му само изстена.

На сутринта Меценат го мъчеше ужасен махмурлук, но въ­преки това се застави да изпълзи от леглото и да излезе с Аг­рипа на двора. Гръцката къща, която бяха наели за отпуската, беше малка, макар да вървеше с домашен роб, който да се гри­жи за тях. Примижал с едно око заради яркото слънце, Меценат погледна към приятеля си, който се разкършваше енергично, и попита:

- Къде е Октавиан? Още ли спи?

- Тук съм - обади се Октавиан и излезе. Косата му лъщеше от студената вода. Изглеждаше блед и зле, но вдигна ръка за поздрав. Изобщо не си спомням как сме се върнали. Богове, главата ми е спукана, сигурен съм. Да не би да съм паднал някъде?

- В една кана, предполагам. Иначе не - жизнерадостно от­върна Агрипа. От тримата той с най-голяма лекота се отърсва­ше от влиянието на алкохола и сега се наслаждаваше на мъките на другите двама.