Конн Иггульден - Кръвта на боговете

Меценат се намръщи. От дете беше заобиколен от слуги, които угаждаха на всяка негова прищявка, но въпреки това Ок­тавиан някак успяваше да го накара да работи и да се поти като домашен роб. Ако някогашните му наставници го видеха, че­люстите им щяха да увиснат от изумление.

- По тези места дъщерите са мустакати колкото бащите си - отвърна той. - Може би след като се стъмни напълно, но не и преди това.

Навъсено се зае с гадната задача да реже глави. Агрипа също се захвана за работа и замахваше здраво, за да разсече прешлените.

Октавиан клекна до тялото на водача на разбойниците и погледна в изцъклените му очи. Кимна на себе си, повтаряйки наум движенията от сражението. Едва сега забеляза разреза на ръката си. Кървеше обилно. Беше на двайсет и това не бе пър­вата му рана. Просто щеше да добави още един белег към вече съществуващите. Започна да сече главата, като я държеше за мазната брада.

Конете още си бяха там, където ги бяха оставили, умиращи от жажда и едва държащи се на крака, с подути езици.

Слънцето залязваше, когато тримата римляни отново вля­зоха в селото с двете торби, от които капеше кръв. Местните мъже се бяха върнали гневни и с празни ръце, но настроение­то се промени, когато Октавиан отвори торбите и изсипа съ­държанието им в прахта. Съпругът на жертвата се просълзи, прегърна го и започна да го целува, като спря само колкото да изрита главите към стената на къщата си, след което отново се опита да смаже Октавиан в прегръдката си. Нямаше нужда от преводач. Накрая оставиха човека и децата му да скърбят за загубата си.

Другите селяни извадиха на открито грубо сковани маси и донесоха храна и напитки от прохладни мазета, за да угостят младежите. Както си бе представял Октавиан, ги тъпчеха с чу­десно месо и ги наливаха с бистра течност с вкус на анасон. Тримата пиеха без мисъл за утрешния ден и не отстъпваха в броя чаши на местните мъже, докато селото не започна да се размътва пред очите им. Само неколцина селяни говореха ла­тински. но това като че ли нямаше никакво значение.

В мъглата на пиянството Октавиан осъзна, че Меценат му повтаря някакъв въпрос. Заслуша се замаяно, после се изсмя и смехът му премина в ругатня към собствената му непохватност, когато разля чашата си.

- Не го вярваш каза той на приятеля си. - Не случайно го наричат Вечния град. Римляни ще има и след хиляда години, че и повече. Или си мислиш, че някой друг народ ще се надигне и ще стане наш господар?

Загледа с пиянска съсредоточеност как пълнят чашата му.

- Атина, Спарта, Тива... - започна да брои на пръсти Ме­ценат. Златни имена, Октавиане. Сигурен съм, че мъжете от тези градове са си мислели същото. Когато Александър е про­пилявал живота си във войни в чужди земи, да не би да си е помислял, че един ден римляните ще владеят всичко от единия бряг на морето до другия? Щеше да се смее като магаре, точно както правиш ти сега. - Меценат се усмихна, наслаждавайки се на начина, по който приятелят му се задави от нечувания коментар.

- Пропилявал живота си? - повтори Октавиан, когато успя да си поеме дъх. - Сериозно ли искаш да кажеш, че Алексан­дър Велики е можел да изживее годините си по-пълноценно? Няма да се съглася с това. Ще бъда строг и благороден римля­нин... - Замълча за момент. Питието бе замъглило мислите му. - Твърде строг и благороден, за да те слушам.

- Александър е имал алчните пръсти на търговец - рече Ме­ценат. - Все зает с нещо, а накрая какво? Прекарал е толкова го­дини в сражения, а дали е нямало да предпочете да ги изживее в забавления, ако е знаел, че ще умре млад в чужда страна? Ако беше тук, можеше да го попиташ. Мисля, че той би предпочел доброто вино и красивите жени пред безкрайните битки. Но ти не отговори на въпроса ми, Октавиане. Гърция е владеела света, така че защо Рим трябва да е по-различен от нея? След хиляда години някой друг ще владее света след нас. - Млъкна, за да откаже поднос нарязано месо и да се усмихне на двете старици, които не разбираха нито дума ог разговора им.

Октавиан поклати глава, остави чашата си много внимател­но и също започна да брои на пръсти.

Първо, защото не можем да бъдем победени във война. Второ... защото ни завиждат всички народи, управлявани от дребните си царе. Те искат да станат като нас, а не да събарят онези, на които завиждат. Трето... не се сещам за трето. Но и тези аргументи са достатъчни.

- Само два не са достатъчни! -- възрази Меценат. - Бих от­стъпил, ако бяха три, но два!? Навремето гърците са били най- великите воини на света. - Той се престори, че хвърля щипка прах във въздуха. - Толкова за величието им. Нищо не е оста­нало от него. Толкова за спартанците, а навремето само някол­костотин от тях са всели ужас в персийската армия. Другите народи ще се учат от нас, ще заимстват методите и тактики­те ни. Признавам, че не мога да си представя нашите войници да претърпят поражение от някакви си мръсни племена, без значение какви трикове са откраднали от нас, но това не е не­възможно. Да видим другия ти довод - че искат онова, което имаме. Така е, но ние също искахме културата на гърците. И какво направихме? Нима дойдохме смирено и ги помолихме да я споделят с нас? Не, Октавиане! Взехме я, копирахме техните богове, построихме храмовете си по техен образец и сега се преструваме, че всичко това е било наше открай време. Един ден някой ще направи същото с нас, а ние няма да разберем как е станало. Така че и двата ти аргумента са прах под сандалите ми. - Той вдигна крак и посочи земята. - Виждаш ли ги? Виж­даш ли доводите си?