Конн Иггульден - Кръвта на боговете

- Искаш да стоя и да гледам, без да си мръдна пръста, за да им помогна ли? - внезапно рече Октавиан. - Изнасилване и убийство, Меценате. Видя тялото й. Каква чест има в това да пуснем неколцина селяци да ги гонят, а ние да стоим и да гледаме, потвърждавайки всичко, което говорят за римляните? Я стига!

Кимна към избрания маршрут към дъното на клисурата и тръгна надолу. Тук поне беше сянка и камъните бяха по-хладни, но после отново щяха да се катерят нагоре под палещото слънце.

- Трябва ли да ми пука какво казват някакви си гръцки се­ляци? - промърмори Меценат, но толкова тихо, че никой не го чу Меценат беше or толкова стар род, че отказваше да твърди, че е потомък на близнаците, които били кърмени от вълчица, а по-късно основали Рим. Неговите предци, казваше той, прите­жавали вълчицата. Когато се срещнаха за първи път, Меценат беше приел, че тъй като познава Цезар, Октавиан няма да бъде впечатлен от някакъв си римски благородник. След време оба­че осъзна, че Октавиан го възприема като идеала, към който да се стреми той самият. Беше малко огорчаващо в крайна сметка да оправдаеш по-високото си положение. Меценат усещаше, че Октавиан пропуска основното при благородните фамилии. Не беше важно кой си, а кои са предците ти. И в същото време тази проста вяра бе нещо, което не можеше да разбие у приятеля си. Октавиан беше изгубил рано баща си и познаваше бедността. И щом си въобразяваше, че един истински римски благородник трябва да е храбър и почтен, Меценат нямаше никакво намере­ние да го разочарова.

Въздъхна при тази мисъл. Бяха облечени с прости туники и тъмни гамаши. С всяко облекло щеше да им е горещо при катеренето, но гамашите бяха направо ужасни и вече бяха по­тъмнели от пот. Меценат беше убеден, че кожата му под тях се е протрила. Надушваше собствената си пот и бърчеше с погнуса нос, докато се катереше и подхлъзваше обратно надолу Нож­ницата му се заклещи в някаква цепнатина и Меценат изруга, докато я освобождаваше. Настроението му стана още по-мрач- но, когато чу зад себе си смеха на Агрипа.

- Радвам се, че успявам да те забавлявам, Агрипа - рязко рече той. - Така удоволствията от деня вече са пълни.

Агрипа се усмихна мълчаливо, настигна го и го задмина, като правеше грамадни крачки надолу. Флотският центурион беше с една глава по-висок от другарите си и постоянният труд на борда на римските галери само беше увеличил силата в ръ­цете и краката му. Като го гледаше човек, цялото това бъхтене изглеждаше детска работа и той изобщо не беше задъхан, когато стигна дъното. Октавиан го следваше на няколко крачки. Двамата изчакаха Меценат да се домъкне до тях.

- Нали си давате сметка, че на връщане отново трябва да катерим този чукар? - каза Меценат, докато скачаше долу.

- Не искам да споря с теб, Меценате - отвърна Октавиан. - По-лесно ще е, ако просто приемеш, че го правим.

- И то без мърморене - добави Агрипа. Дълбокият му глас отекна от скалите около тях.

Меценат изгледа кисело двамата си приятели.

- Има хиляди различни пътеки през тези проклети камъна­ци. Нищо чудно разбойниците вече да са далеч и да отпиват разхладителни напитки, докато ние тук умираме от жажда.

Агрипа насмешливо посочи прашната земя и когато поглед­на надолу, Меценат видя следите на много хора.

- О рече той и с плавно движение извади меча си, сякаш очакваше всеки момент да ги нападнат. - Все пак си мисля, че са местни пастири.

- Може би - отвърна Октавиан. - Ние обаче сме единствени­те по тази пътека, така че бих искал да съм сигурен.

Той също извади гладиуса си. Беше по-къс с цяла длан от оръжието на Меценат, предназначено за дуел, но бе добре сма­зан и излезе от ножницата с шепот. Металът опари ръката му.

Агрипа също извади меча си и тримата мълчаливо продъл­жиха в клисурата, като стъпваха предпазливо. Без изобщо да го е планирал, Октавиан поведе, с едрия Агрипа от дясната му страна и Меценат от лявата. Откакто се бяха сприятелили, Ок­тавиан беше водач на групата, сякаш друга алтернатива прос­то нямаше. Меценат разпознаваше и оценяваше вродената му увереност. Старите фамилии все трябваше да започват отня­къде, пък било то и с Цезар. Усмихна се при тази мисъл, но усмивката му замръзна, когато заобиколиха една висока скала и видяха някакви мъже да ги чакат в сенките. Октавиан продъл­жи непоколебимо напред, като държеше меча си ниско. След три крачки се озова в сянката на клисурата. Отвесните скали се издигаха високо над главите им. Той спря и погледна хладно мъжете, изпречили се на пътя му.