Георги Христов - Фигури на ужаса в южно-славянската експресионистична поезия. Гео Милев, Милош Църнянски, Мирослав Кърлежа

Интелектуалният живот в края на XIX и началото на ХХ век е пропит от всичките отбелязани дотук противоречия, наслагвания, културни влияния и екзистенциални конфликти. Модернизмът, който постепенно покорява европейския културен елит е естетически резултат от сблъсъка на отпаднали ценности и преобърнати стойности. Пълната неразбория от художествени възгледи, политически пристрастия и комуникационни подходи, симпатизиращи и на анархизма, и на социализма, на агресивния бунт както и на социалните утопии, можем да обвържем с възхитата пред Парижката Комуна, с интереса към политическата икономия и с огромния брой пропагандирани демократични идеи, редом със социалните утопии, но също така и с проповедите на Л. Толстой, с теориите на Шопенхауер, Киркегор, с концепциите на будизма… Общото е, че модернизмът е предопределян винаги и във всичките си прояви от презумпцията за високата нравствена стойност на изкуството и от проявяващото се вълнообразно противоборство между присъщия му индивидуализъм и усета за колективното му предназначение. Модернизмът е нестабилно многополюсно единство от експеримент, рецепция, несигурност и риск, защото цялостната му същност е целенасочена проява на активно интелектуално развитие.

В контекста на контактите ни с развития свят 1924 Боян Пенев прави актуален анализ на статуквото, взаимовръзките и предпоставките в интелектуалния живот; на динамичното преплитане между регионализъм и европеизъм. „ Не се е още оформила и няма история.» – констатира авторът. «Може би още дълго ще чакаме, докато из хаоса се роди това, което с право ще наречем българска интелигенция. Днес с това име означаваме тая безформеност и тоя хаос: материалът, който тепърва ще получи свой образ.» (Пенев 1924: 3) Пенев размишлява за българския духовен живот, търси реалната му стойност, социалните и етични предпоставки на явленията, белязани от контактите ни с останалия свят; контакти задвижвани от припрени идеи за модернизация и оставящи отпечатък не само върху бита, но и върху духа и целите, които се поставят в България, върху мирогледа и реакциите спрямо реалността. Актуалните му наблюдения не се различават от регионалните изводи, които отделих по-горе: « Българинът не е способен да реагира и негодува. Политически се освободихме, но краят на духовното робство още не се вижда. … Непосилна задача за нас: в името на един културен идеал тук мъчно се постига единство и съгласие. Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност. » (пак там:4) Провинциалността е повсеместна «тиха трагедия», а интелигенцията е разнородна, без обща цел и родна среда. Етнографските, психологически и битови различия не са решаващи. Дилетантството и простащината са навред. В културата се превърта «полуобразовано», «надменно» «вироглаво невежество» . « Де трябва да насочим усилията си – към коя страна, към коя култура?» (пак там:10) – се пита авторът и разкрива последователно съставните части, източниците на формиране на българската духовност. Най-силно сме повлияни от Русия, от руския нравствен идеализъм, от руската, славянска литература и култура. Тя е източник и « родоначалник » на родната интелигенция, но «за жалост… и не само с най – положителните си страни» ; « В никоя друга страна не се говори толкова много за идеологии, учения и миросъзерцания – и струва ми се, никъде другаде не се наблюдава такова поразително отсъствие на практически смисъл.» (пак там:.10) Влиянията от немската култура, макар и да не смята за «толкова дълбоки» , Б. Пенев поставя на второ място, с немската « предметност» , « добросъвестност» и « глъбина на мисълта», но и със своята затвореност, антисоциалност, «ограничен индивидуализъм» , отчуждение и догматизъм. Като съвсем друг образец е определена Франция, страна със «социален инстинкт», светска, солидарна, общителна, «висша школа на вкуса» , но и с крайностите на «самодоволната френска трезвеност и позитивност». Анализът завършва със съжалението за нашата откъснатост от Англия, като противовес на изброените три основни източника на влияние, характерни с настройката си за поставяне на индивида под някаква форма на ирационална власт. Авторът формулира загубата от липсата на допир с англо- саксонския манталитет и мироглед, с парадигмата на английската модерност, базирана върху свободното, активно и практично индивидуално начало във всяка проява, било то в социален, икономически или културен аспект: «Един ден ще разберем колко много сме загубили поради тая отдалеченост, не само географическа, от Англия. Дух на свобода и дейност – това е характеристиката на англичанина. Прям, независим, дирещ опора в собствената си съвест, в личното си убеждение, той е чужд на стадни увлечения. Прониква в обстоятелствата с еластичния си ум, нагажда се лесно към условията – не теоретизира много и не се губи в отвлечености. Алогичен по природа, той е противоположност на руския и немския догматизъм. Прекланя се пред опитното познание, стреми се към достижимото.» (пак там: 19)