Георги Христов - Фигури на ужаса в южно-славянската експресионистична поезия. Гео Милев, Милош Църнянски, Мирослав Кърлежа

«Задачата за променянето на човешката природа не трябва да се смесва със задачата за нейното управление.» (Кейнс 1993: 431) – заключава в началото на 30-те години Джон Мейнард Кейнс. Разсъждавайки за социалната философия той пише: «Има ценни човешки дейности, които, за да се осъществят напълно, изискват мотиви за правене на пари и условия за появата на богатство в частни ръце. Освен това опасни човешки наклонности могат да бъдат канализирани в сравнително безобидни посоки чрез създаването на възможности за правене на пари и забогатяване, които ако не бъдат удовлетворени по този начин, могат да намерят отдушник в жестокости, неразумен стремеж към лична власт и влияние и други форми на самовъзвеличаване…» (пак там: 430) През разглеждания период модерните западни страни вече са изградили основните принципи на възхода, като пазарна конкуренция, индустриализация, империализъм (разбиран в чисто практичен аспект – като общовалидна държавна протекция на всяка възможна национална капиталова експанзия), осигуряване на свобода за частния финансов капитал и на условия за развитие на свободна предприемаческа инициатива. Независимо от конкретните стъпки и неизбежните грешки, общата тенденция при «големите сили» е непрестанно и общо развитие на потенциала, базиран върху частния интерес и свободната инициативност на човешката личност. По нашите ширини (и най – вече в тези, които не са били подложени на пряко западно влияние) възгледите са твърде различни. «Още от времето на П. Каравелов (80-те години на ХIХ в.) защитната стена е била насочена… срещу частните интереси.» И държавата «по презумция» следва да защитава от «… другото – по-голямо – зло каквото в очите на българското общество представлява частния капитал.» (Аврамов 2001) «Зло», което битува в националните ни усещания по този начин и до днес. Цялата тази комбинация от стимули, възгледи и стереотипи на поведение дискредитира мотивацията на рационалните очаквания и се е превърнала в типична «социална инфекция», която Х. Блумер описва като процес на взаимно и непрекъснато стимулиране на хората към определено поведение. Нашите различия с Европа не са просто социални или икономически, а коренно цивилизационни. Европа е далечен еталон на прогреса, а възприемането на нейните ценности е желана, но и трудно постижима културна цел на елитите. От друга страна, Европа се усеща и като враг (силен и хладнокръвен), който побеждава и разорява, който предизвиква ту враждебност, ту страхопочитание. И най – важното – Европа разсъждава и възприема света по различен начин – желан, но и твърде непонятен. В своето изследване Румен Аврамов стига до няколко съществени извода: « България в нито един момент през ХХв. не е била пълноценна част от „Европа“, поне в смисъла, който се влага в това понятие днес. … На тези земи липсват няколко културни слоя развитие в посоката, в която те са протичали на Запад. … Неслучайно въпросът за противопоставянето между Изтока и Запада пронизва цялата българска следосвобожденска култура. В интелектуалния дебат европеизацията е ту недостижим копнеж, ту обреченост и съдба … „Европа“ е отдавна метафорична категория в българското обществено съзнание, която обозначава едновременно националните ни комплекси на не-модерност и изостаналост и аморфно дефинираните обобщени стремежи на нацията.» (Аврамов 2001) Пряко или косвено, изброеното се забелязва и «при съизмерването на родната литература със световната модернистична традиция, при което се сблъскват нагонът по догонване и „юнифициране“ с чуждото и желанието да се твори модерна литература с чисто български сюжети, орнаменти и архетипни намигвания.» (Сугарев 2009) Ключов и в нашата култура става проблемът за противопоставимостта между изкуството и реалността, проявяващ се в различни нюанси, според наличните регионални социокултурни условия и традиционни поведенчески стереотипи. « Причината – продължава наблюдението си Едвин Сугарев — за болезнената понякога пристрастност към този проблем е, струва ми се, очевидна – българският модернизъм винаги е трябвало да отстоява своето право на съществуване в битка със защитниците на здравите поствъзрожденски традиции, с официозния канон, с разните патриарси, доайени, професори и прочее здравомислещи особи, настояващи изкуството да бъде разбираемо за всеки и да служи на нацията, обществото, паметта, историята и морала.» (пак там)