Георги Христов - Фигури на ужаса в южно-славянската експресионистична поезия. Гео Милев, Милош Църнянски, Мирослав Кърлежа

Анализът ще се фокусира и върху представителни манифестни и програмни текстове на различните групи и течения на южнославянския авангард, като акцентът се поставя върху експресионизма с оглед на избраните художествени явления и автори. Друга отправна точка на изследването теорията за символичния интеракционизъм («Symbolic Interactionism»), чиито представители включват процеса на символна интерпретация и личностно формиране на значения между стимула и реакцията . Професорът по философия Джордж Хърбърт Мийд и неговият последовател и създател на «чикагската школа», социо-психологът Хърбърт Блумер разглеждат способността на човека, да подхожда към себе си като към обект и изтъкват «символното обкръжение», в което се реализира личностното човешко съществуване. Вниманието им е насочено към «символната комуникация», т.е. към осъществявнето на общуване с помощта на символи и в постоянен процес на формиране на значения. Разглеждайки поетичните изяви на експресионизма под този ъгъл, историческата социално – културна среда може да се тълкува като създател на ситуации и оттам – на символи за индивида, който ги интерпретира, конструирайки съответни значения. Творбите по този път, се превръщат в изява на личностната интерпретация, в индивидуална реакция и форма на комуникационна активност. Човешкото общество, според виждането на Мийд и Блумер, се състои от отделни, действащи индивиди, притежаващи «личностно Аз» («self»), напълно различно от егото при Фройд. Всяко индивидуално действие е активна личностна конструкция, постигната чрез процес на формиране на значения, а груповото действие се постига от изравняването на отделните индивидуални интерпретации и реакции, взети под внимание от индивида. По този начин, човекът не реагира пряко на културната и социална структура, а само на създадените от нея ситуации, които забелязва, оценява и интерпретира напълно индивидуално. Структурата на този подход е приложима за общата изразност на експресионистичната поетика, особено при разглеждането на формираните характерни образни фигури и знакови отношения.

Обект на изследване ще бъдат и фигурите, разбирани като тропи фигури според посоченото от Пол Рикьор разграничение (Рикьор 1994) 2 2 Още «класическата риторика разработва много обстойно теорията за фигурите и тяхната класификация. У различни автори броят и системата им е различна и с течение на времето все по-усложнена… Най-напред терминът фигура е употребен от Анаксименом от Лампаск (IV в. пр. р. Хр.), но риторическата обосновка на този термин и свързването му с теорията на риториката, а не само с практиката на красноречието, извършва Аристотел. (Станчев, 2013). . Идеята за метафората като основна фигура, която интерпретира, т.е. създава нова семантика в пределите на даден езиков контекст (респ. Културен) се застъпва от херменевтичния дискурс. Според Рикьор формирането на нейната семантика се осъществява чрез интерпретационната интеракция на дометафоричните семантики, като едновременно между двата субекта съществуват отношения на аналогия и различие. Именно тази особеност на метафората изтъква Рикьор- тя е пример за вътрешния конфликт между тъждество и различие и открива семантично поле за обединение на различията. Идеята за метафората/фигурата като преносител на контексти е застъпена сред много изследователи на фигурите. Основния смисъл в идеята на Рикьор за живата метафора е осъзнаването й като процес, като инициатор на безкрайни редове семантични интерпретации и реинтерпретации, случващи се в езика, културата, а съответно и в мисълта. В «Живата метафора» той коментира теоретичната постановка на Пиер Фонтание и визира спецификата на тропите фигури, които за разлика от екстензивния троп, пораждащ смисъл от втора степен и целящ да изрази една идея, представят две идеи, със «замисъл и то едната под образа на другата или до другата» (Рикьор 1994:89)». Според Рикьор цялата теория на тропите и фигурите се изгражда върху примата на думата, но тъй като зависимостта на тропа от думата е очевидна, акцентът се поставя върху фигурата. Авторът отбелязва, че именно «думата пази семантичния потенциал, образуван от тези контекстуални стойности, утаени в нейното семантично ядро; това, което тя внася във фразата е смисловия потенциал» (пак там). Посочвайки множествената идентичност на думата, Рикьор акцентира върху връзката дума-фраза, респективно дискурс, което още веднъж подчертава мисленето на фигурата като метафора (разбирана от автора като семантична иновация). 3 3 Теорията на фигурите в разнообразието на теоретични интерпретации е последователно дискутирана с акцент върху теоретичните концепции на Пиер Фонтание и неговата класификация и тази на Жерар Женет /коментарът на Въведението на Жерар Женет към трактата «Фигури на дискурса «на Фонтание /.