Константин Циолковски - Мечти за земята и небето

Много е трудно да се сложи един предмет, без да му се придаде някакъв неочакван тласък. Опитайте например да сложите самовара направо на пода! Струва ви се, че е лесно, а няма да можете да го направите, дори ако ви придържат.

Докато притискате самовара с ръце, всичко е прекрасно — той стои, но щом като си вдигнете ръцете от него, той тутакси ще започне много, много бавно да се изкривява настрани, да се накланя и след някакви си пет минути ще се отдалечи от пода на 4–5 сантиметра, без да се докосвате до него… Работата е там, че с вдигането на ръцете си от него вие сте му придали известно движение, получило се от неволното и незабележимо потрепване на ръцете, което той след известно време проявява.

Ако нашите предмети постепенно се успокояваха, това ставаше само поради съпротивлението на въздуха и загубването на скоростта от ударите.

Блуждаенето на телата в свободна среда може да бъде сравнено с движението на прашинките в малко езеро. Погледнете ги колко са неспокойни; непрекъснато мърдат, непрекъснато се движат, а във водата те срещат сравнително голямо съпротивление…

От стена до стена, не без несполуки, по начупена линия прелетяхме по всички стаи, излязохме и навън до външния вход. Тук се замислихме… Току виж си се отблъснал неравномерно и полетиш в «небето»…, а как ще се върнеш оттам?!… Направихме скок към градината, но поради неправилна преценка (бяхме взели високо) полетяхме към планините, без да се докосваме дори до най-високите дървета.

Напразно простирахме към тях ръце, за да се хванем поне за върховете им: дърветата се отдалечаваха и слизаха надолу, сякаш изчезваха. Освен това от размахването на ръцете и краката (във въздуха) започнах да се въртя и ми се струваше, че цялата грамадна местност, от която се отделях, се обръща: ту беше над главата ми (а под мен бездна), ту ставаше стена, ту приличаше на планина, водеща в небето…

Бях сам; приятелят ми беше изостанал, макар че крещеше след мен: «Ей сега ще те настигна!» Исках да го почакам, да спра, махах с ръце, но напразно…

Знаех, че летя, но не можех да почувствувам това: струваше ми се, че аз съм абсолютно неподвижен, а се движи земята… Беше се случило това, от което се страхувах: понесох се в безпределното пространство, за да стана спътник на Слънцето, накратко — планета…

Случи се това, за което мислех някога отдавна, лежейки на тревата и гледайки чистото небе: ако падна тук!… И ето аз падах и насрещният вятър развяваше дрехите ми… Ха! Нали той трябва да спре моето планетно летене…

Но мина час, а аз все не се спирах…, правех отчаяни усилия, но напразно… Моят приятел изчезна от погледа ми.

В далечината нещо се виждаше…, по-близко и по-близко…, това беше бъчва…, тряс в мен… Ах, дявол да го вземе, добре ме цапна! От удара полетях в противоположна посока… Прекрасно! Тъкмо назад…, ето и градината…, и приятеля ми, който летеше безпомощно… Хванах го за изпънатия крак и заедно (не особено грациозно) потънахме в сенчестата прохлада на градината… Листата ни гъделичкаха по лицата…, но ние на нищо не обръщахме внимание и измъчени от вълненията, с предпазливост, придобита в резултат на печалния ни опит, от дърво до дърво, от клон до клон стигнахме до беседката, заключихме се здраво, за да не се изгубим, и потънахме в сън.

Ако някой ни беше видял как спяхме, би ни сравнил с мъртви тела, плаващи от подухването на ветреца… Естествено не е възможно да се измисли такова меко легло, каквото представлява навсякъде средата, свободна от тежест.

20. В градината. Плъзгахме се близко до почвата, докосвахме тревата; като малки пеперуди се приближавахме до цветята, наслаждавахме се на тяхната свежест и благоухание…, като птици летяхме между храстите и дърветата, хващахме се за тях и след като направихме около тях няколко кръга и се олюляхме като птички, кацнали изведнъж на тънка летвичка, се спряхме.

Ако продължиш слабо да се движиш и да изпуснеш жилавото стебло, като се извиеш наполовина, на една четвърт, посоката на движението ще се измени, но няма да се унищожи… Хубаво е да лежиш неподвижно близко до почвата: понякога ти се струва, че си потопен в извънредно прозрачна вода или че лежиш върху чисто огледално стъкло.

За по-бързо движение е удобно да се отблъснеш от стеблото на дървото с крака точно така, както съм правил това (легнал на гръб) при къпане… получаваше се скорост 10–15 версти в час. Но поради съпротивлението на въздуха тя скоро намаляваше; по-изгодно беше отблъскването да става по-често и по-слабо. Благодарение на това съпротивление едва ли бихме могли при такава начална скорост да се понесем отвъд пределите на атмосферата. Впрочем изчисленията показват, че движението на едно тяло в течна среда (или във въздуха) никога напълно не спира, защото, макар че скоростта бързо намалява, не стига до нула; тялото при това в безкрайното време изминава безкрайно пространство. А ето въздушните течения, макар и страшно отслабени поради липсата на тежест, можеха свободно да ни отнесат.