Константин Циолковски - Мечти за земята и небето

Слънцето придава на планетата известно движение, но точно същото движение тя придава и на нашите тела; Слънцето изменя движението на планетата, но по същия начин измени и движението на нашите тела. И така, ако например не сме се докоснали до повърхността й преди действието на Слънцето, то и след действието му нито ще се приближим до планетата, нито ще се отдалечим от нея; а това показва, че нашето отношение към планетата не се изменя под влияние на странична сила на привличане, колкото и да има такива сили и накъдето и да привличат, при условие, че разстоянието между техните центрове и наблюдаваната група тела е голямо в сравнение с големината на самата група.

Ще разберете това, ако си спомните как едно и също водно течение отнася купчина трески, при това взаимното им разположение дълго време не се променя. Купчината трески сме ние с нашата планетка, а течението — привличането на Слънцето.

Значи привидна липса на тежест може да се срещне на всеки малък астероид, дори ако той е само няколко сажена. Но и големите маси, включително и произволно грамадните, с привличането си могат и да не оказват никакво влияние на други тела.

Така изчисленията показват, че кухата сфера не упражнява никакво механическо въздействие върху телата, разположени в нея или на вътрешната й повърхност. Ако нашата планета представлява празна стъклена сфера, в която има въздух и растения, които го пречистват, ние имаме прекрасна обстановка за извършване на всякакви опити. Наистина и самият въздух оказва притегляне, но то е сравнително незначително.

Нашата стъклена сфера прави оборот около Слънцето между орбитите на Марс и Юпитер. Не е ли малко далечко? Не можем ли на самата Земя или много близо до нея да си създадем условия, при които тежестта като че ли липсва? Да, можем; само малко да помълчим и да си представим, че по някакво чудо земната тежест е изчезнала… Да опишем какво тогава ще стане… Човекът така се е сродил със заобикалящата го обстановка, че не може да има по-подходящ начин за описване на явленията, ставащи без тежест; затова и ще се постараем да запазим цялата обстановка с малки изключения.

17. На Земята тежестта е изчезнала. На земното кълбо тежестта е изчезнала: в един миг въздухът се изпарява, реките и моретата престават да текат — те закипяват и замръзват; растенията изсъхват, животните измират. Ще се случат и още много други неща, но всичко нито може да се предвиди, нито може да се опише.

Тежестта е изчезнала, но нека остане въздухът, нека моретата и реките да не се изпаряват. Да се направи всичко това е трудно, но можем да си го представим; да допуснем, че и центробежната сила на денонощното въртене на Земята не е разхвърляла от повърхността й всички намиращи се там предмети на разни страни. За всичко това Земята не трябва да се върти, а въздухът трябва да се запази от разсейване чрез здрава кристална обвивка, подобна на въображаемото небе на древните; тогава ще се запази и влажността — растенията няма да изсъхнат и живите същества няма да умрат.

Може още да предположим, че земният свят се е превърнал в празна сфера и че е обърнат наопаки: въздухът, дърветата, къщите, хората, реките — нека всичко това бъде вътре в сферата, а централните маси на Земята нека излязат навън. При това тежестта ще бъде унищожена по естествен път (очерк 16).

В центъра на нашето жилище ще сложим малко слънце и ще имаме вечен ден.

Така или иначе ще живеем в обикновена обстановка — ще ни липсва само тежестта.

18. Какво се случи в къщи (субективно). Вчера си легнахме, както обикновено, а днес се събудихме в среда, свободна от тежест.

Това стана така. Събудих се от страшно замиране на сърцето, каквото се явява при падане от височина. Отхвърлям одеялото и виждам, че креватът ми е изправен, но аз не се търкулвам. Приятелят ми, който спеше в една стая с мен, се беше събудил от замиране на сърцето и от студ: дюшекът му поради еластичността си го беше отблъснал заедно с одеялото; той се намираше до самия таван, но не можеше да се завие от всички страни и зъзнеше от утринния студ.

Моето одеяло едва се държеше на мен, заседнало някак в кревата, а самият аз едва се допирах до дюшека.

Все ми се струваше, че падам…, сърцето ми замираше…, оглеждах се…, виждах, че всичко си е на мястото…, успокоявах се: задремвах и… пак замиране; постепенно интервалите между моментите на замиране ставаха по-големи и това лъжливо усещане за падане отслабваше. Но когато станах, за да се облека, неочаквано и доста плавно полетях към противоположната стена… и сърцето ми пак заби тревожно…, престанах да различавам пода от тавана, горе от долу; струваше ми се, че стаята се върти безсмислено заедно с градината и небето, които се виждаха през прозорците. Стана страшен, неописуем хаос.