Константин Циолковски: На луната

— Не, защото теглото на претегляния предмет се намалява точно толкова пъти, колкото и на грама, сложен на другото блюдо на везните; така че равновесието не се нарушава въпреки изменението на тежестта.

— Да, разбирам!

Все пак аз се опитвам да счупя една пръчка, като се надявам, че ще открия увеличаване на силата си, но не ми се удава, въпреки че пръчката не е дебела и до вчера пращеше в ръцете ми.

— Ама си упорит човек! Откажи се! — каза моят приятел физик. — Помисли по-добре за това, че сега целият свят навярно е развълнуван от тези изменения…

— Ти си прав — отговорих аз, захвърляйки пръчката, — наистина всичко забравих; забравих за съществуването на човечеството, с което както на мен, така и на теб много ни се иска да споделим мислите си…

— А какво ли е станало с нашите приятели?… Дали няма и други промени?

Тъкмо бях отворил уста и бях дръпнал пердето (всички пердета бяха спуснати за през нощта, защото лунната светлина ни пречеше да спим), за да разменя две думи със съседа си, но в същия миг отскочих бързо назад. О, ужас! Небето беше по-черно от най-черното мастило!

Но къде е градът? Къде са хората?

Това е някаква дива, невъобразима, ярко осветена от Слънцето местност!

Не се ли бяхме пренесли наистина на някаква пустинна планета?

Всичко това само си помислих, но не можех нищо да кажа и само несвързано мучах.

Приятелят ми, допуснал, че ми е лошо, поиска да изтича към мен, но аз му посочих прозореца, той погледна през него и също онемя.

Ако не припаднахме, то беше само благодарение на малката тежест, която препятствуваше излишния прилив на кръв към сърцето.

Огледахме се.

Пердетата на прозорците, както и по-рано, бяха спуснати; това, което ни порази, не беше пред очите ни; обикновеният вид на стаята и на намиращите се в нея добре познати предмети още повече ни успокои.

Притиснати плахо един до друг, отначало повдигнахме само единия край на пердето, после дръпнахме всички пердета и накрая решихме да излезем навън, за да разгледаме траурното небе и околностите.

Въпреки че мислите ни бяха погълнати от предстоящата разходка, забелязахме и още нещо. Така например, когато се движехме из обширните и широки стаи, трябваше да действуваме с грубите си мускули крайно предпазливо — в противен случай подметките се плъзгаха по пода, но това не ни заплашваше с падане, както би било на мокър сняг или на лед върху Земята; в този случай тялото ни само подскачаше. Когато искахме веднага да преминем в хоризонтално положение, в първия момент трябваше чувствително да се наведем напред, както се навежда конят, когато го заставят да придвижи каруца с непосилен товар; но това само изглеждаше така — в същност всичките ни движения бяха много леки… Колко е скучно да слизаш по стълбата стъпало по стъпало! Колко е бавно да се движиш крачка след крачка! Скоро зарязахме всички тези церемонии, които са годни само на Земята и са смешни тук. Научихме се да се движим със скокове; слизахме и се качвахме по стълбата през десет и повече стъпала като най-лудите глави в училище; а понякога прескачахме направо цялата стълба или скачахме през прозореца. С една дума, поради силата на обстоятелствата се превърнахме в скачащи животни, нещо като скакалци или жаби.

И така, като потичахме из къщи, изскочихме навън и препуснахме към една от най-близките планини.

Слънцето светеше ослепително и изглеждаше синкаво. Закриехме ли очи с ръце от Слънцето и от отразената светлина на околностите, виждахме звезди и планети, също в по-голямата си част синкави. Нито едните, нито другите не трептяха, поради което приличаха на забити в черния свод гвоздеи със сребърни главички.

А ето и месеца в последната си фаза! Е, той не можеше да не ни учуди, защото диаметърът му изглеждаше три или четири пъти по-голям от диаметъра на онзи, който бяхме виждали преди това. Пък и блестеше по-ярко, отколкото през деня на Земята, когато представлява само едно бяло облаче… Тишина…, ясно време…, безоблачно небе… Не се виждат нито растения, нито животни… Пустиня с черен еднообразен свод и със синьо Слънце-мъртвец. Нито езеро, нито река и нито капка вода! Поне хоризонтът да се белееше — това би било указание за присъствието на пари, но и той е така черен, както и зенитът!

Няма го вятъра, който шуми в тревата и люлее върховете на дърветата на Земята… Не се чува цвърченето на щурците… Не се виждат нито птици, нито разноцветни пеперуди! Само планини и планини — страшни, високи планини, но с върхове, които не блестят от сняг. Никъде нито една снежинка! Ето долини, равнини, плата… Колко камъни са натрупани там…, черни и бели, големи и малки, но всичките остри, блестящи, незакръглени, несмекчени от вълна, каквато тук никога не е имало, която никога не си е играла с тях с весел шум, не се е трудила над тях!