E. L. James - Fifty Shades Darker

- Лека нощ.

Крисчън затвори вратата и поклати глава. Когато ме погледна, очите му блестяха от възбуда.

„Какво става?“

- Остана само семейството. Майка ми май е пийнала повечко.

- Грейс пееше караоке в дневната. Кейт и Мия й правеха конкуренция.

- Можеш ли да я обвиняваш? - Усмихнах му се, за да разсея напрежението. Успях.

- Подхилвате ли ми се, госпожице Стийл?

-Да.

- Какъв ден само!

- Крисчън, напоследък всеки ден с теб е такъв - казах сардо-нично.

Той поклати глава.

- Основателна забележка, госпожице Стийл. Ела, искам да ти покажа нещо.

Хвана ме за ръка и ме поведе към кухнята, където Карик, Итън и Елиът си приказваха за бейзбол, пиеха поредния коктейл и дояждаха остатъците.

- На разходка, а? - многозначително рече Елиът, докато излизахме през стъклената врата. Крисчън не му обърна внимание. Карик се намръщи на Елиът и поклати глава в безмълвен укор.

Докато се качвахме по стъпалата към моравата, си събух обувките. Лунният полумесец ярко сияеше над залива. Морето искреше и отразяваше светлините на Сиатъл в безброй сиви нюанси. В хангара за лодки светеше - мъждукащ факел на фона на студения блясък на луната.

- Искам утре да отида на черква, Крисчън.

-О?

- Молих се да се върнеш жив и ти се върна. Това е най-малкото, което мога да направя.

- Добре.

Известно време продължихме да вървим ръка за ръка във ведро мълчание. После ми хрумна нещо.

- Къде ще закачиш портретите, които ми направи Хосе?

- Мислех да ги закачим в новата къща.

-Купил сия?!

Той спря и ме погледна. Гласът му издаваше обзелата го тревога.

- Да. Нали ти хареса?

- Хареса ми. Кога я купи?

- Вчера сутринта. Сега трябва да решим какво да правим с нея. - Гледаше ме и облекчено, и притеснено.

- Не я разрушавай. Моля те. Къщата е прекрасна, просто трябва да се направи основен ремонт.

Той се усмихна.

- Добре. Ще говоря с Елиът. Той познава една добра архитект-ка, която ангажирахме за имота ми в Аспен.

Кимнах. И изведнъж си спомних за предишния път, когато пресичахме моравата на лунна светлина. О, може би и сега отивахме в хангара за лодки. Засмях се.

- Какво ти е толкова смешно?

- Спомних си предишния път, когато ме заведе в хангара.

Крисчън също се засмя.

- Да, беше забавно. Всъщност... - Той рязко спря и ме метна на рамото си. Изпищях, въпреки че можеше да ни чуят.

- Ти беше адски ядосан, ако си спомням вярно - казах задъхано.

- Винаги съм адски ядосан, Анастейжа.

- Не, не си!

Крисчън спря пред дървената врата и ме плесна по дупето. Плъзна ме надолу по тялото си, остави ме на земята и ме прегърна.

- Да, вече не съм. - И ме целуна силно. Когато се отдръпна, бях останала без дъх и в тялото ми кипеше желание.

Крисчън ме погледна и на светлината на светлата ивица, идваща от вътрешността на хангара, видях в очите му тревога. Моят тревожен мъж, нито бял, нито черен рицар, а просто мъж - красив, не чак толкова извратен мъж. Обичах го. Вдигнах ръка и го погалих по лицето, прокарах пръсти по страните му, после по линията на челюстта към брадичката му. Оставих показалеца си да докосне устните му. Той се отпусна.

- Искам да ти покажа нещо - прошепна той и отвори вратата.

Флуоресцентните лампи студено осветяваха внушителната моторница, която леко се поклащаше на тъмните вълни. До нея имаше лодка с гребла.

- Ела. - Крисчън ме хвана за ръка и ме поведе към дъсчените стъпала, отвори вратата и се отдръпна настрани, за да ме пусне да мина.

Ченето ми увисна. Помещението беше неузнаваемо. Навсякъде имаше цветя... Някой бе създал вълшебно кътче от красиви диви цветя, коледни лампички и миниатюрни фенери, които хвърляха наоколо бледа мека светлина.

Рязко се обърнах към него. Той ме наблюдаваше с непроницаемо изражение. После сви рамене и измърмори:

- Нали искаше сърчица и цветя.

Примигах. Не вярвах на очите си.

- Ти вече имаш моето сърце! - И посочи.

- А ето ги и цветята - тихо довърших аз. - Прекрасно е, Крисчън.

Не се сещах какво друго да кажа. Сърцето ми се беше качило в гърлото и в очите ми напираха сълзи.

Крисчън ме въведе вътре и преди да се усетя, коленичи пред мен. По дяволите! Не го очаквах! Дъхът ми секна.

Той извади от вътрешния джоб на сакото си пръстен и ме погледна. Сивите му очи блестяха.

- Обичам те, Анастейжа Стийл. Искам да те обичам, да се грижа за теб и да те закрилям до края на живота си. Бъди моя. Винаги. Сподели живота си с мен. Омъжи се за мен.

Примигах и сълзите ми рукнаха. Моят Петдесет нюанса, мъжът на живота ми. Обичах го невероятно много и докато ме заливаше истинско емоционално цунами, успях да промълвя една-единствена думичка: