E. L. James - Fifty Shades Darker

Зяпнах го напълно слисана, в главата ми не се мяркаше нито една мисъл - все едно компютърът ми се е сринал напълно. Стори ми се, че е неспокоен, но не го виждах ясно в полумрака. Най-сетне имах чувството, че разбирам.

Той искаше светлина, но можех ли да искам от него да направи това за мен? А пък аз не обичах ли мрака? Поне понякога. Спомени за нощта с Томас Талис нахлуха в мислите ми.

- Ами наказанията?

- Никакви наказания. Абсолютно никакви.

- Ами правилата?

- Никакви правила.

- Абсолютно никакви ли? Но ти имаш известни нужди и...

- От теб се нуждая много повече, Анастейжа. Последните няколко дни бяха истински ад. Всичките ми инстинкти нашепват да те оставя на мира, защото не те заслужавам... Снимките на момчето... Сега разбирам в каква светлина те възприема. Спокойна, красива, не че не си красива и сега, но докато седиш до мен, виждам болката ти. Много ми е трудно, след като знам, че аз съм човекът, който те е накарал да се почувстваш по този начин... Аз обаче съм егоист. Желая те още откакто падна в офиса ми. Ти си изящна, откровена, топла, силна, с чувство за хумор, възхитително невинна; списъкът е безкраен. Изпитвам истинско страхопочитание към теб. Желая те и мисълта, че ще паднеш в обятията на друг, е като нож в тъмната ми душа.

Устата ми пресъхна. Леле боже! Ако това не беше признание в любов, не знам какво друго можеше да е. Думите буквално избликнаха от мен - бентът се отприщи.

- Крисчън, защо мислиш, че имаш тъмна душа? Никога не бих казала подобно нещо. Тъжна може би, но ти си добър човек. Това го виждам... ти си щедър, мил си и никога не си ме лъгал. А пък и аз не съм се престарала... Миналата събота изживях истински шок. Беше като внезапно събуждане. Разбрах, че си се старал да ме глезиш и че аз не мога да бъда човекът, който искащ да бъда. След като си тръгнах, ми светна, че физическата болка, която си ми причинявал, е много по-незначителна от болката да те изгубя. Искам да те зарадвам, да ти доставя удоволствие, но е много трудно.

- Ти непрекъснато ми доставяш удоволствие - прошепна той.

- Колко пъти трябва да ти го повтарям?

- Никога не знам какво мислиш. Понякога си толкова затворен... като остров си. Плашиш ме. Затова си мълча. Просто не знам в каква посока ще поеме настроението ти. То се лашка от север на юг и после обратно само за наносекунда. Много е объркващо. Ти не ми позволяваш да те докосна, а на мен много ми се иска да те обичам.

Той примига в мрака, предпазливо, поне така ми се стори, и аз усетих, че не мога да му устоя повече. Разкопчах колана и се настаних в скута му, с което го изненадах. Хванах лицето му с длани.

- Обичам те, Крисчън Грей. А ти си готов да направиш всичко това за мен. Не те заслужавам и много се извинявам, че не мога да направя всички тези неща за теб. Може би с времето... не знам... но, да, приемам предложението ти. Къде да подпиша?

Той ме прегърна и ме притисна до себе си.

- О, Ана - въздъхна и зарови нос в косата ми.

Седяхме прегърнати и слушахме музиката - успокояващо изпълнение на пиано, - която сякаш отразяваше настроението в автомобила, прекрасното спокойствие след буря. Опитах да се наместя в него и отпуснах глава на рамото му. Той нежно ме погали по гърба.

- Докосването е трудно за мен, Анастейжа - прошепна.

- Знам. И ми се иска да разбера защо е така.

Той въздъхна и продължи тихо:

- Детството ми беше кошмарно. Един от сводниците на надрусаната курва... - Млъкна, тялото му се напрегна: припомняше си нещо ужасяващо. - Това го помня. - Потръпна.

Сърцето ми се сви, като си спомних белезите от изгоряло по гърдите му. „О, Крисчън!“ Прегърнах го по-силно през врата.

- Тя нараняваше ли те? Майка ти. - Гласът ми беше тих, потреперваше от напиращи сълзи.

- Не. Поне не помня. Просто не се интересуваше от мен. Не ме защитаваше от сводника си. - Изсумтя. - По-скоро аз се грижех за нея. Когато тя се самоуби, бяха необходими цели четири дни, докато ни намерят и съобщят... това го помня ясно.

Не успях да сдържа ужасеното си ахване. Мама му стара. В гърлото ми се надига горчилка.

- На това му се вика гнуснярска работа - прошепнах.

- До ента степен.

Притиснах устни до врата му, търсех и предлагах утеха и същевременно си представях малко мърляво момченце със сиви очи, изгубено, самотно, изправило се до тялото на мъртвата си майка.

„О, Крисчън!“ Вдъхвах аромата му. Ухаеше божествено, любимата ми миризма на света.

Когато се събудих, вече бяхме в Сиатъл.

- Здрасти - тихо каза Крисчън.

- Извинявай - прошепнах, примигнах и се протегнах. Все още бях в ръцете му, в скута му.