E. L. James - Fifty Shades Darker

Значи това бил планът му.

Крисчън викна сервитьора за сметката, след това посегна към блакберито, позвъни и каза само:

- „Льо Пикотен“, Северозападно Трето авеню.

Затвори.

- Колко си груб с Тейлър, а и с повечето хора.

- Просто минавам направо на въпроса, Анастейжа.

- Тази вечер така и не мина на въпроса, да не говорим за направо. Нищо не се е променило, Крисчън.

- Искам да ти предложа нещо.

- Всичко това започна с предложение.

- Беше различно.

Сервитьорът се върна и Крисчън му подаде кредитната си карта, без дори да погледне сметката. Телефонът му иззвъня и той погледна екранчето.

Значи предложение. И сега какво? В главата ми се разиграваха два сценария: отвличане или да работя за него. Нещо не се връзваше. Крисчън приключи с плащането и каза:

- Хайде. Тейлър е отвън.

Станахме и той ме хвана за ръка.

- Не искам да те изгубя, Анастейжа. - Целуна нежно кокал-четата ми и докосването на устните му разтърси цялото ми тяло.

Аудито ни чакаше. Крисчън ми отвори вратата. Качих се и потънах в плюшената седалка. Той заобиколи от страната на шофьора. Тейлър слезе и двамата проведоха кратък разговор. Това не беше обичайният им протокол. Обзе ме любопитство. Какво ли обсъждаха? След малко и двамата се качиха и аз погледнах Крисчън, който гледаше напред с напълно безизразно лице.

Позволих си да разгледам за кратко профила му: правия нос, изваяните пълни устни, косата, паднала по челото. Не беше писано този божествен мъж да е мой.

Тиха музика изпълни колата, великолепно изпълнение, което не познавах. Тейлър се насочи към магистрала 1-5 и Сиатъл.

Крисчън се обърна към мен.

- Както вече ти казах, Анастейжа, имам предложение.

Погледнах нервно към Тейлър.

- Тейлър не може да те чуе - увери ме Крисчън.

- Как така?

- Тейлър - повиши глас Крисчън. Тейлър не отговори. Крисчън го повика отново и отново нямаше отговор. Крисчън се пресегна напред, потупа го по рамото и Тейлър си свали слушалките, които не бях забелязала.

- Да, господине?

- Благодаря, Тейлър. Няма нищо. Продължавай.

- Добре, господине.

- Сега доволна ли си? Той слуша айпода си. Пучини. Все едно че го няма.

- Ти нарочно ли го накара да го направи?

-Да.

Господи!

- Добре, какво е предложението ти?

Неочаквано Крисчън стана решителен и делови. Леле боже! Предстоеше сделка. Бях цялата внимание.

- Първо обаче искам да те попитам нещо. Предпочиташ ли обикновена сладникава връзчица без никакво изчанчено чукане?

Зяпнах.

- Изчанчено чукане ли? - успях да попитам.

- Да. Изчанчено чукане.

- Не мога да повярвам, че го каза.

- Да, но го казах. Отговори ми - настоя спокойно той.

Изчервих се. Богинята в мен бе паднала на колене, събрала

беше длани, умоляваше ме.

- Харесвам изчанченото ти чукане - отговорих тихо.

- Така си и мислех. Какво тогава не ти харесва?

„Че не мога да те докосна. Че ти се наслаждаваш на болката ми, на впиването на колана в плътта ми...“

- Заплахата за жестоко и необичайно наказание.

- Това пък какво означава?

- Имаш какви ли не пръчки, камшици и джаджи и те ме плашат до смърт. Не искам да ги използваш върху мен.

- Добре, без камшици и пръчки... и без колани - добави подигравателно той.

Погледнах го изумено.

- Да не би да поставяш някакви ограничения?

- Просто се опитвам да те разбера, да добия ясна представа за онова, което харесваш и не харесваш.

- Като цяло, Крисчън, на теб ти доставя удоволствие да ми причиняваш болка, която трудно преглъщам. Правиш го, защото си преценил, че съм прекрачила някаква невидима произволна граница.

- Съвсем не е произволна. Правилата са определени.

- Не искам никакви правила.

- Никакви ли?

- Никакви - отсякох, макар сърцето ми да се беше качило в гърлото. Накъде ли биеше?

- И нямаш нищо против, ако те напляскам?

- С какво ще ме напляскаш?

- С това. - Той вдигна ръка.

Наместих се притеснено на седалката.

- Не бих казала. Особено с онези сребърни топчета... - Добре че беше тъмно: лицето ми гореше и гласът ми пресекваше, като си припомнях онази нощ. Да... Бих го направила отново.

Той се подсмихна.

- Да, беше забавно.

- Дори повече от забавно - прошепнах.

- Ще понесеш ли малко болка?

Свих рамене.

- Сигурно. - Накъде биеше с тези въпроси? Нивото ми на страх скочи нагоре с няколко степени по скалата на Рихтер.

Той поглади брадичката си и каза замислено:

- Анастейжа, искам да започнем отново. Да започнем с обикновената сладникава връзчица и може би, след като ми имаш повече доверие, а аз се уверя, че си искрена и ми казваш всичко, ще продължим напред и ще се отпуснем с някои от нещата, които обичам да правя.