E. L. James - Fifty Shades Darker

- Не знам. Бях... не бях на себе си. Опитвах се да бъда каквато искаш ти, опитвах се да потисна болката и направо се побърках. Просто... забравих - промълвих и свих гузно рамене.

„Дали пък не можем да избегнем това късане на сърца?“

- Забравила си! - ахна той ужасено, стисна ръба на масата и ме погледна гневно. Свих се пред този поглед.

Ето, че отново побесня. Богинята в мен също ме стрелна с гневен поглед. „Видя ли, сама си навлече всичко!“

- Как да ти имам доверие? - попита дрезгаво той. - Как?

Сервитьорът донесе виното. Двамата с Крисчън не откъсвахме

очи един от друг - сини се взират в сиви. И двамата бяхме изпълнени с неизказани обвинения. Сервитьорът отвори бутилката и наля глътка в чашата на Крисчън. Той посегна автоматично, отпи и отсече:

- Добро е.

Сервитьорът ни наля внимателно, остави бутилката на масата и побърза да се спаси някъде. Крисчън не ме изпускаше от поглед дори за секунда. Аз се предадох първа, откъснах очи от неговите, вдигнах чашата и отпих огромна глътка. Почти не усетих вкуса.

- Извинявай - прошепнах. Чувствах се глупаво. Бях си тръгнала, защото прецених, че сме несъвместими, а ето че той твърдеше, че съм можела да го спра.

- Защо ми се извиняваш? - попита стреснато той.

- Задето не използвам специалните думи.

Той затвори очи, сякаш изпитваше облекчение, и промърмори:

- Можехме да избегнем цялото това страдание.

- На мен ми се струва, че си съвсем добре. - Дори повече от просто добре. Приличаше на себе си, както винаги.

- Външният вид лъже - отвърна тихо той. - Изобщо не съм добре. Имам чувството, че слънцето е залязло и вече пети ден не е изгрявало, Ана. Попаднах във вечна нощ.

Слисах се от признанието му. „Господи, същото е и при мен!“

- Каза, че няма да си тръгнеш никога, а при първата трудност се изнесе.

- Кога съм казала, че няма да си тръгна никога?

- Докато спеше. Това бяха най-успокояващите думи от много отдавна, Анастейжа. Накараха ме да се отпусна.

Усетих как сърцето ми се сви и посегнах към чашата.

- Каза, че ме обичаш - прошепна той. - Това в миналото ли е вече? - Гласът му бе тих, напрегнат.

- Не, Крисчън, не е.

Стори ми се толкова уязвим, когато въздъхна.

- Добре - прошепна.

Бях шокирана от признанието му. Нещо у него се беше променило. Преди, когато му казах, че го обичам, той се ужаси.

Сервитьорът дойде пак, остави бързо чиниите ни и пак побърза да се отдалечи.

Леле боже! Храна.

- Яж - нареди Крисчън.

Знаех, че съм гладна, но в момента стомахът ми се беше свил. Седях срещу единствения мъж, когато някога бях обичала, а об-с ьждането на несигурното ни бъдеще съвсем не бе предпоставка ча добър апетит. Погледнах неуверено порцията.

- Господ ми е свидетел, Анастейжа, ако не ядеш, ще те преметна на коляното си тук, в ресторанта, и това няма да има абсо-лютно нищо общо със секса. Яж!

„Тъй ли, Грей?“ Подсъзнанието ми не откъсваше очи от мен. 1>еше напълно съгласно с господин Петдесет нюанса.

- Добре, ще ям. Не е нужно още отсега да вдигаш ръка, за да раздаваш правосъдие.

Той не само че не се усмихна, ами продължи да ме гледа ядно. С огромно нежелание взех ножа и вилицата. Боже, пържолата беше невероятно вкусна! Бях гладна, невероятно гладна. Сдъв-ках, преглътнах и забелязах как той се отпусна.

Вечеряхме в мълчание. Пуснаха друга музика. Сега пееше жена с нежен глас и думите й ехтяха в мислите ми: никога няма да съм същата, след като той влезе в живота ми.

Погледнах любимия си. Ядеше и ме наблюдаваше. Глад, копнеж и безпокойство, съчетани в един разгорещен поглед.

- Знаеш ли кой пее? - Опитвах се да поведа по-нормален разговор.

Крисчън за миг се заслуша.

- Не... но е добра, която и да е.

- И на мен ми харесва.

Най-сетне той се усмихна с познатата ми загадъчна усмивка. Какво ли замисляше?

- Кажи? - настоях аз.

Той поклати глава и каза тихо:

- Яж.

Бях изяла половината храна в чинията си. Не можех да погълна и хапка повече. Как да му го обясня?

- Не мога повече. Ядох ли достатъчно, за да е доволен господинът?

Той ме погледна безизразно, без да отговори, след това си погледна часовника.

- Наистина преядох - добавих и отпих от великолепното вино.

- След малко трябва да тръгваме. Тейлър вече е в града, а и ти трябва да ставаш рано за работа.

- Ти също.

- Аз мога да мина с много по-малко сън от теб, Анастейжа. Добре поне, че хапна нещо.

- Няма ли да се върнем с ,Нарли Танго“?

- Не, нали пих. Тейлър ще ни откара. Освен това така ще си само моя за няколко часа. И ще можем да си поговорим.