Лоренс Даррелл - Жюстин

Любовниците никога не са равностойни партии, нали? Единият винаги засенчва другия и прекъсва неговото развитие, осакатява го, така че засенченият започва да се измъчва от желание да избяга, да се освободи от опеката, за да продължи развитието си. И това е единственото трагично нещо в любовта, нали?

Така че ако нещата се погледнат от друг зрителен ъгъл и Несим наистина е планирал смъртта на Каподистрия (както твърдят всички в Александрия), тогава той не би могъл да избере по-пагубен път на отмъщение. Би било много по-умно да убие теб. Може би се е надявал, че като освободи Жюстин от нейния зъл демон (както бе вярвал и Арнаути преди него), ще я освободи за себе си. (Твърдял е подобно нещо, ти сам си ми казвал.) Но се е случило точно обратното. По този начин й е дал нещо като опрощение или пък това неволно е сторил клетият Каподистрия и резултатът сега е, че тя мисли за него не като за любовник, а като за един вид архисвещеник. Говори за него с благоговение, което би го отвратило, ако можеше да я чуе. Тя никога вече няма да се върне, и как би могла? Но дори и да стане това, той веднага ще разбере, че я е изгубил завинаги — защото онези, които могат да се изповядват пред нас, значи не могат да ни обичат, не могат никога да ни обичат истински.

(За теб Жюстин само сви рамене и каза: «Просто трябва да престана да мисля за него.»)“

Ето, това са някои от разсъжденията, които ме занимаваха, докато влакът ме носеше през портокаловите горички към крайбрежието; те изпъкваха още по-отчетливо на фона на книгата, която си бях избрала за из път: предпоследния том на „Бог е шегаджия“. Колко много е пораснал авторитетът на Пърсуордън след смъртта му! Преди той като че със самото си присъствие пречеше на нашия прочит, на това да разберем книгите му. Сега виждам, че онова, което намирахме за загадъчно у него, бе грешка в самите нас. Един творец не живее личния си живот като нас, той го крие, като по този начин ни принуждава да се обърнем към произведенията му, ако желаем да се докоснем до истинския извор на неговите чувства. Дълбоко заровен под всичките му занимания със секс, общество, религия и така нататък (всъщност всички абстракции от първа необходимост, които задействат мозъка колкото да работи ченето), е стоял, съвсем простичко казано, човек, измъчван до непоносимост от липсата на нежност в света .

„Всичко това ме връща обратно към моя милост, защото аз също съм се променила по един доста любопитен начин. Старият ми, напълно самостоятелен живот се е преобразил в нещо, което вече ми изглежда кухо и празно. Той повече не отговаря на моите основни нужди. Някъде дълбоко в мен приливът се е обърнал. Не знам защо, скъпи приятелю, но сега се разлива към теб, напоследък мислите ми все по-често се връщат към теб. Може ли човек да бъде откровен? Възможно ли е приятелство там, където е имало любов? Всъщност аз вече не говоря за любов — тази дума и нейните условности са ми опротивели. Но възможно ли е да се постигне приятелство, по-силно от любовта, много по-силно, при това без думи, без идеали? Нужно ми е да намеря човешко същество, на което да бъда вярна — не телом (това е работа на църквата), а духом, пред онзи престъпник ума. Този проблем обаче едва ли те интересува точно сега. На няколко пъти съм изпитвала абсурдното желание да дойда при теб и да ти предложа услугите си, може би да се грижа за детето. Но сега ми е ясно, че ти не искаш никого край себе си, че твърде много цениш самотата си — повече от всичко друго…“

Писмото свършваше с още няколко реда, последвани от обичайните любезности.

Цикадите изпълват въздуха на големите равнини и синьото средиземноморско лято се е ширнало пред мен в цялото си великолепие. Някъде там, отвъд пулсиращата бледоморава линия на хоризонта, е Африка, Александрия, дето е поотпуснала хватката на обичта си, в която ни държи чрез спомените, а пък те полека-лека се връщат в селенията на забравата; спомените за приятели и отдавна отминали случки. Бавната нереалност на времето слага ръка върху тях, размива очертанията им така, че понякога се чудя дали тези страници описват действията на истински човешки същества, или това не е просто една история на няколко неодушевени предмета, които са предизвикали разиграването на драма — имам предвид една черна превръзка, едно ключе за навиване на часовник и две никому ненужни венчални халки…

Скоро ще се спусне вечерта и бистрото нощно небе ще се посипе с летни звезди. Аз, както винаги, ще бъда тук и ще пуша цигара край плискащите се вълни. Реших да оставя последното писмо на Клия без отговор. Не искам никого да насилвам, да давам обещания, да мисля за живота в рамките на договори, решения, уговорки. Клия сама трябва да разтълкува моето мълчание според собствените си нужди и желания, да дойде при мен, ако ме иска, или не — това само тя знае. Нали всичко зависи от нашето тълкуване на заобикалящото ни безмълвие? Така че…