Джеймс Джойс - Одисей

Ключът издращи дрезгаво, превъртя се два пъти и тежката порта се открехна, пусна светлината и свежия въздух да влязат вътре. Хейнс остана до вратата и надникна навън. Стивън придърпа куфара му към масата, седна върху него и зачака. Бък Мълиган метна пърженото в чинията до себе си. После я понесе, заедно с един голям чайник, тежко ги трупна върху масата и въздъхна облекчено.

— Жега! Разтапям се — изрецитира, — както казала свещта, когато 28 28 Визира се началото на мръсен виц, в който става дума за мастурбираща жена. … — Но, млък! Нито думичка повече на тази тема. Кинч, събуди се! Хляб, масло, мед. Хейнс, пристигай! Кльопачката е готова. Благослови нас, Господи, и всичко това тук, разбира се, са твоите дарове. Къде е захарта? О, по дяволите, няма мляко.

Стивън извади от шкафа за храна хляба, купичката с мед и съдинката с масло. Бък Мълиган седна, но най-неочаквано се начумери.

— Що за кретенщина е това? — попита. — Казах й да дойде след осем.

— Ще го пием без мляко — обади се Стивън. — В шкафчето има лимон.

— О, върви по дяволите с твоите парижки моди — сопна му се Бък Мълиган. — Искам истинско мляко от Сандикоув.

Хейнс се приближи и прошепна.

— Оная жена с млякото идва.

— Бог да те благослови! — извика Бък Мълиган и скочи от стола си. — Сядай. Налей чай. Захарта е в торбичката. Не мога повече да им бая на проклетите яйца. Разряза бекона в тигана на три и го пльосна в отделните чинии с думите:

— In nomine Patris et Filii et Spiritus Sancti. 29 29 В името на Отца и Сина и Светия Дух (лат.).

Хейнс седна и взе да налива чая в чашите.

— Давам на всеки по две бучки захар — рече. — Виж какво, Мълиган, май си попрекалил с чая, много е силен, а?

Бък Мълиган, който режеше хляба на дебели филии, се обади с престорено бабешки глас:

— Като правя чай, чай е, както е казала баба ти Гроуган. Като правя вода, вода е.

— Това тук е чай и половина — изкоментира Хейнс.

Бък Мълиган продължи да реже и да фъфли.

— Тъй, тъй, госпожо Кейхил, рекла тя, а госпожата Кейхил й отвърнала: Бог да те поживи, миличка, само недей ги меши в една и съща съдина.

Поднесе на сътрапезниците си по една дебела филия хляб, намушена на нож.

— Това е фолклор — рече той съвсем сериозно, — специално за твоите книги, Хейнс. Пет реда текст, десет страници бележки за племената и морските божества на Дундрум. Напечатан и издаден от трите вещици в годината на големия вятър.

Обърна се към Стивън и попита с подчертано озадачен глас, като повдигна вежди:

— Кажи, братле, къде се споменаваше за чая и водата на баба ти Гроуган, в Мабиногион или в Упанишадите?

— О, съмнявам се — умислено отвърна Стивън.

— Съмняваш се? — повтори Бък Мълиган със същия сериозен тон. — И по каква причина, моля?

— Мисля си — започна Стивън, като не спираше да дъвчи, — че тя не съществува нито във, нито извън Мабиногион. Според мен старицата Гроуган е родственица на Мери Ан.

Лицето на Бък Мълиган грейна в доволна усмивка.

— Страхотно! — после додаде с приятно предвзет тон, като оголи белите си зъби и блажено замига на парцали. — Така ли смяташ? Истинска прелест!

Но ето че лицето му се заоблачи и той изрева с дрезгав, стържещ глас, като отново подхвана да сече хляба на филии с енергичен замах:

Лапна едно парче бекон и продължи да си тананика ръмжеливо с пълна уста.

Рамката на вратата притъмня, затулена от човешки силует.

— Млекото, сър.

— Влизай, мадам — рече Мълиган. — Кинч, подай каната!

Старицата се приближи и застана до лакътя на Стивън.

— Хубава заран, нали, сър? — подзе любезно. — Слава на Господа!

— На кого? — попита Мълиган и я стрелна с поглед. — О, да, да. Разбира се.

Стивън се протегна назад и извади каната за мляко от шкафчето за храна.

— Островитяните — поясни Мълиган и се обърна небрежно към Хейнс — имат навика да споменават често колекционера на обрязана плът.

— Колко, сър? — попита старицата.

— Една кварта — отвърна й Стивън.

Загледа я, докато наливаше първо в мярката, после в каната гъстото бяло мляко, не нейното собствено. Стари спаружени цицки. Отново напълни една мярка и малко отгоре. Престаряла и потайна, дошла от утринния свят, може би негова пратеничка. Докато сипваше, не спря да хвали млякото си. Клекнала до кротката крава призори насред пищното поле, като вещица върху отровна гъба, чевръстите й пръсти мачкат църкащите бозки. Добичетата мучат доволно, познават я, харни хайвани с гладка козина от росна коприна. Харни хайвани, сирота старуха — все имена от време оно. Грохнала скитница, една от низшите безсмъртни, все да робува — на своя завоевател, на безхаберния предател — жена-рогоносец, познала измените и на двамата, вестителка на сумрачното утро. Дошла да служи или да укорява, това и той не знаеше; ала от нея услуга не искаше да проси.