Развеселеният му глас не спираше:
— То не че и моето не е невероятно: Малахия Мълиган. Двудактилно. Но звучи някак старогръцки, нали? Някак слънчево и сияйно като бързоног елен. Трябва да отидем в Атина. Ще дойдеш ли с мен, ако убедя лелята да се бръкне за едно двайсет лири?
Остави четката настрана, изсмя се окрилено, и се провикна:
— Ще дойде ли той? Сиромахът йезуит.
Млъкна и взе да се бръсне съсредоточено.
— Слушай, Мълиган — тихо подзе Стивън.
— Кажи, любов моя.
— Колко време още Хейнс ще стои в тая кула?
Бък Мълиган обърна избръснатата страна над дясното си рамо.
— Боже, ужасен е, нали? — рече той. — Умислен саксонец. Той смята, че ти не си джентълмен. Господи, тези гадни англичани. Фрашкани с пари и стомашни паразити. Само защото идва, представете си, от Оксфорд. Знаеш ли, Дедалус, точно ти си човекът с истински оксфордски обноски. Но, къде ти, това той не го разбира. Аз най-добре съм те кръстил: Кинч Бръснача.
Продължи да се бръсне отегчено над брадичката.
— Цяла нощ не спря да бълнува за някаква черна пантера — додаде Стивън. — Къде си държи пушката?
— Жалък лунатик! — рече Мълиган. — Да не би да си се шубелдисал?
— Ами как! — тросна му се Стивън с нарастващ страх. — И ти да лежиш в тъмното с тоя откачен, дето се мята и бълнува как иска да застреля някаква си черна пантера. Ти си смелчага, спасявал си удавници. Аз обаче не съм герой. Ако той остане, аз се махам.
Бък Мълиган се намръщи срещу пяната, полепнала по бръснача му. Скочи от мястото, където стоеше, бръкна в джобовете и взе трескаво да тършува в тях.
— Мокро като в нужник! — извика гнусливо.
Отиде до оръдейната площадка, пъхна ръка в горния джоб на Стивън и рече:
— Заемете ни, моля, носния си кърпацал, за да почистим бръснача си.
Стивън го остави да измъкне мръсната му и смачкана носна кърпа, която другият хвана за единия край и вдигна във въздуха на показ. Бък Мълиган старателно избърса бръснача си в нея. После я изгледа и рече:
— Носният парцал на един поет. Ето и новия любим цвят на нашите ирландски бардове: сополивозелено. Така въздействащ, че почти го усещаш на вкус, прав ли съм?
Отново се изкачи до парапета на кулата и огледа дъблинския залив, а светлата му сламеноруса коса леко припърхваше на вятъра.
— Господи! — обади се тихо. — Морето е същото, каквото го описва Алджи 9 9 Става дума за Алджернън Чарлс Суинбърн (1837–1909) — английски поет, доста близък по стилово-тематични предпочитания до прерафаелитите. Цитатът е от неговата поема „Триумфът на времето“ (1866).
: нашата сива и блага майка! Сопливозелено море! Не море, а прищипана мъдица. Epi oinopa ponton 10 10 Море винобагро (гр.) — „Одисея“, изд. „Народна култура“, 1971 г.; превод: Георги Батаклиев.
. Е, Дедале, гърци и пак гърци! Трябва да те науча. За да ги четеш в оригинал. Thalatta! Thalatta! 11 11 Морето! Морето! (гр.). Цитат от съчинението „Анабазис“ на старогръцкия историк Ксенофонт от Атина (ок. 430–354 г. пр.Хр.), в което се разказва за похода на 10 000 гръцки наемници, начело с Кир Млади, към вътрешността на персийската държава и изпълненото с опасности оттегляне до Черно море. „Морето! Морето!“ бил победният вик на наемниците, когато най-накрая зърнали водите на Босфора.
Да, нашата сива и блага майчица. Ела да го видиш.
Стивън се изправи и отиде до парапета. Облегна се, погледна надолу към водата и към пощенското корабче, което излизаше от пристанището на Кингстаун.
— Нашата блага, всемогъща майка — рече Бък Мълиган.
После рязко обърна големите си проницателни очи от морето към лицето на Стивън.
— Лелята мисли, че ти си убил майка си — изтърси. — Затова не ми разрешава да дружа с теб.
— Все някой я е убил — мрачно му отвърна Стивън.
— По дяволите, Кинч, можеше поне колена да прегънеш, след като умиращата ти майка те е молила за това! — скастри го Бък Мълиган. — И аз съм хипербореец 12 12 Хиперборейци — митически народ, който не познавал старостта, живеел във вечно щастие и вечна пролет отвъд крайния Север и почитал Аполон в един от ранните му образи. Тук обаче по-скоро се има предвид ницшеанското разбиране за свръхчовека, за когото Ницше използва термина хипербореец в „Антихрист“ — първата част на своя труд „Воля за власт“ (1896). Той е господар на себе си и на останалите, стои над „тълпата“ и не се съобразява с нормите на традиционното християнство, като признава за единствен морален критерий собствената си воля.
не по-малко от теб. Но като си помисля как майка ти с последния си дъх е настоявала да коленичиш и да се помолиш за нея. А ти си й отказал. Има нещо зловещо в това…
Читать дальше