Джеймс Джойс - Одисей

— Разкажете ни нещо, сър.

— Наистина, моля ви. Нещо за призраци.

— Докъде стигнахме миналия път? — попита Стивън и отвори друга книга.

— До плач не плачи — подсети го Комин.

— Добре тогава. Толбът, ти продължи.

— А по история, сър?

— След това — отсече Стивън. — Давай, Толбът.

Смуглият малчуган отвори книгата и ловко я подпря зад укреплението на ученическата си чанта. Взе да рецитира на пресекулки, като се запъваше и често-често поглеждаше в текста.

Значи и това трябва да е движение, осъществяване на възможното като една от възможностите 65 65 Цитат от „Физика“ на Аристотел, в която той твърди, че: „Осъществяването на онова, което съществува потенциално, стига да съществува потенциално, става чрез движението.“ . Фразата на Аристотел сама изплува насред измъченото ученическо декламиране и се понесе към вглъбената тишина на библиотеката Сен Жьонвиев, където обичаше да чете нощем, далеч от пороците на греховния Париж. Току до лакътя му седеше слаб сиамец 66 66 Основното население на Тайланд, който до 1939 и от 1945 до 1948 г. се е казвал Сиам. По времето, когато се развива действието в романа, Сиам е бил разкъсвана от войни територия. , забил нос в някакъв наръчник по тактика и стратегия. Навред глави преучени и недоучени: сведени под жумящи лампи, пребледнели като набучени на кол, с едва пулсиращи слепоочия, а в духовния мрак на ума ми е легнала някаква подмолна леност, вяла и мудна, премигва, плаши се от светлината, току размърдва лъскавите си драконови люспи. Мисленето е размисъл върху мисълта. Спокойна яснота. Душата, така да се каже, е всичко, което е: душата е форма на формите. Спокойствие ненадейно, огромно, ослепително: форма на формите.

Толбът повтори:

— Обърни страницата — кротко го подкани Стивън. — Нищо не виждам.

— Какво, сър? — простичко го попита Толбът и се приведе напред.

Ръката му прелисти страницата. Той се облегна назад и отново продължи със строфите, които току-що си спомни. За онзи, дето вървял по водата. И тук над тези сплашени души сянката му е легнала, върху сърцето и устните на безбожника, върху моите. Легнала е върху ококорените им личица, тези, които му поднасят монета-дан. Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу. Гледат ли, гледат тъмните детски очи, пулят се, недоумяват загадъчното изречение, а становете на църквата има още дълго да го сучат и пресукват. Що е то?

Толбът затвори книгата и я пъхна в чантата си.

— Докрай ли го изчете? — попита Стивън.

— Да, сър. Имаме хокей в десет, сър.

— Днес сме на половин ден, сър. Нали е четвъртък.

— Кой иска да отгатне една гатанка? — попита ги Стивън.

Заприбираха книгите, затракаха с моливи и писалки, разшумоляха се страници. Скупчиха се наедно, взеха да закопчават катарамите и да пристягат ремъците на ученическите си чанти, да се надвикват превъзбудено:

— Гатанка ли, сър? Питайте мен.

— Не, питайте мен, сър.

— Ама да е трудна, сър.

— Ето ви гатанката — рече Стивън.

— Що е то?

— Какво, сър?

— Кажете я още веднъж, сър. Не чухме.

Повтори стихчето, а очите им се ококориха още повече. След известно мълчание Кокран се обади:

— Че какво е това, сър? Предаваме се.

Стивън, гърлото нещо го драскаше, отговори:

— Това е лисицата, която погребва баба си под бодлива зеленика 67 67 С гатанката си Стивън всъщност осмива гатанките, чиито текстове са такива, че не можеш да отгатнеш отговора, ако не го знаеш предварително. .

Изправи се, изсмя се нервно, а в отговор виковете им отекнаха недоумяващо.

Чу се как стик тропна по вратата и откъм коридора някой извика:

— Хокей!

Разпръснаха се, едни се изсулваха от чиновете, други направо ги прескачаха. Бързо се скриха от погледа, а откъм склада на училището долетя шум от тракащи стикове, тропот на крака и врява на развързани езици.