Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Еволюцията на нашите прозрения мина през няколко етапа. Мисля, че когато не останат хора, живели непосредствено в сянката на „вожда“, някъде в XXI век, отношението към Сталин ще бъде по-спокойно. Може би думата „спокойно“ не е най-сполучливата. Той ще остане в паметта на историята като един от най-големите деспоти в човешката цивилизация, но изтеклото време ще притъпи болката. Времето е не само най-добрият редактор и биограф, но и най-добрият лечител. Ние винаги ще се питаме с безкрайна почуда как в условията на безпощадната диктатура хората са запазили (не само от страх!) привързаността си към идеите за справедливост и хуманизъм, способността си за саможертва и продължително мъченичество. За съжаление мъглата на миналото няма да погълне тиранина, но ние сме длъжни да направим всичко, за да не потънат в реката на забравата и неговите жертви.

Аз разбирам, че такава личност, която, искаме или не това, ще остане завинаги в историята (като Тамерлан, Чингис хан, Хитлер, други тирани и диктатори), не бива да бъде разглеждана, без да взимаме под внимание икономическите, социалните, политическите и духовните параметри. Помъчих се да ги имам предвид. Но мисля, че главното в присъдата, която ще произнесе историята, ще бъде свързано с морала. Кое именно?

И най-изкусната политика без съюз с нравствеността е фалшив скъпоценен камък. Водейки жестока политика, Сталин изпълва с нея цялото си съществуване, без да остави абсолютно никакво място дори за елементарни нравствени ценности. По тази причина за диктатора човекът беше средство, статистическа единица, песъчинка от необхватната аморфна маса. Престъпното пренебрежение към морала отмъсти жестоко на „триумфатора“: историческото му поражение беше предопределено и стана неизбежно. Такава, мисля, ще бъде една от точките на присъдата, която историята ще произнесе.

Триумфът на Сталин и трагедията на народа хвърлят обилна светлина върху старата истина, че първата жертва на несправедливостта винаги е истината. Сталин, и това е може би най-страшното му престъпление, успя да деформира много от великите идеи и да ги замени със свои митове. Изтълкувал по свое разбиране ленинизма, диктаторът извършва престъпление против мисълта. С целия си живот и дела Сталин доказва, че лъжата е универсално зло. Всички беди започват с лъжата. Насилието, единовластието, бюрокрацията, догматизмът, цезаризмът — всичко е просмукано с лъжа. Мисля, че това също ще бъде отбелязано в присъдата на историята.

Опитът да направя политически портрет на Сталин ми позволи да почувствам до болка остро, че много от извършеното в нашата история е станало поради пренебрегване на свободата. А цел на Великата октомврийска социалистическа революция е била именно свободата. Но след като си е извоювал свободата, народът не може да я впрегне в действие. Сталин я смачква, смятайки, че е опасна. Свободата живее само в атмосферата на истинска демокрация. Ако няма демокрация, свободата присъства във вид на сянка, идеологично робство, култови митове и щампи. Сталин не обича дори да говори за свобода. Предполагало се е, че тя има само един източник — социален. Но социалната свобода може да се изяви само в съюз с духовна свобода.

В книгата ми често, може би доста често, ставаше дума за съвестта. Такива като Сталин смятат съвестта за химера. Става дума обаче не за съвестта на диктатора. Той изобщо не е имал съвест. Но във всички престъпления на Сталин са участвали хора, които много пъти са разбирали, че вършат зло. За голямо нещастие много малко са били тия, които са се опитвали да използват своя шанс на съвестта. У твърде голям брой хора в системата на отношения, създадена от Сталин, съвестта, според Владимир Короленко, е била „замразена“. Великият съветски народ позволи тя да бъде поставена под карантина, даде възможност на Великия инквизитор да върши дълги години черното си дело. Това, че не изгубихме всичко, че запазихме вярата си във възвишените идеали, че се оказахме способни за покаяние, възраждане и обновление, не на последно място се дължи на обстоятелството, че успяхме да освободим съвестта си от оковите на срамната антисвобода. Да, успяхме да се освободим, но е рано да викаме „Ура!“. Още веднъж ще напомня: в Русия, както и в Съветския съюз са правени не един и два добронамерени опита за обновяване, но твърде много от тях са свършвали с поражение на реформаторите. Може би прибързахме с твърденията си, че процесът на обновяването е необратим… Защото сталинизмът, за съжаление, още не е изчезнал. Кризите и преодоляването им имат, ако мога така да се изразя, не само прогресивна, но и консервативна подложка. Дай боже лошите ми предчувствия да не излязат пророчески. Просто руската философия, съветската история ни предупреждават.