Дмитрий Волкогонов - Триумф и трагедия (Политически портрет на Й. В. Сталин)

Да не би пък в края на живота си да е разбрал, че макар да е победил всички, той все пак е загубил играта? Може би го е плашела историческата обреченост на личната му победа? Може би сенките на хилядите загинали другари, приятели и съратници, които е изпратил на смърт, са докоснали дълбоко натиканите в душата му струни на съвестта? Какво е виждал, втренчвайки се със сълзящи от жарта очи в превръщащите се в пепел въглени? Като зная какво е писал, говорил и вършил, не мога да повярвам, че е бил способен да съжалява за нещо. Потискала го е сигурно само безпощадността на времето, което е еднакво безмилостно и към палачите, и към жертвите, но с тази разлика, че едните то завинаги дамгосва с презрение, а другите, мъчениците, обгражда с вечната скръб на живите.

Като земен бог, огледал се наоколо в „седмия ден от сътворението“, можел е да каже, че е постигнал всичко — създал е могъща държава, научил е на послушание един велик народ, победил е всичките си врагове, сдобил се е с непресторената любов на милиони свои съграждани. Но защо не го напуска тъгата? Може би, че нищо не излезе от „световната революция“? Или се с убедил, че неговите дълги и кървави социални експерименти не можаха в края на краищата да противопоставят на частната инициатива нещо с по-голяма стойност? А може би е прозрял, че идеите му, основани върху насилието, са обречени на гибел? Не мисля така. Той просто се е боял от смъртта. Така както през целия си живот се е боял от покушения, заговори, диверсии. Боял се е, че след неговата смърт ще станат известни всичките му злодеяния. Страхувал се е за своето творение. Не е искал то да се промени. Хрушчов си спомня, че в последните години от живота си Сталин често е казвал на своите съратници: „Какво ще правите без мене? Ще пропаднете като пеленачета!“ Тук той не се е излъгал. Неговият свят, неговата система, култът му на божество не издържаха дълго.

Стареещият „вожд“ се е страхувал. Поруменялото към края на живота му лице (очевидно от хипертонията), въпреки изключителното умение да му придава нужното изражение, не може да скрие в последните години от живота му дълбоката умора, зад която е надничал страхът. Когато създава психологическия портрет на баща си, дъщеря му пише, че към края на живота си се е чувствал опустошен, „забрави всякаква човешка привързаност, почна да го мъчи страхът, превърнал се през последните години от живота му в същинска мания за преследване — здравите му нерви в края на краищата започнаха да се късат. Но манията му не беше плод на болна фантазия — той знаеше и разбираше, че го ненавиждат, и знаеше защо…“ 1073 1073 Алилуева, С. И. Только один год. Нью-Йорк. Принстон, 1968, с. 109–110. Увереността му в особеното кавказко дълголетие все повече намалява след поредното виене на свят, когато нещо отвътре го кара да залита. Вече няколко пъти му се случва това.

По-рано почти никога не е помислял за децата си. Просто никак не му е било до тях. Всъщност, той дори не ги и познава. Със смъртта на Яков се изпарява нанякъде вечното му раздразнение, когато чуваше името на големия си син. С Василий не можеше да разговаря спокойно. Не всички и не всичко казваха на бащата, но той усещаше, че неговият безволев син се крепи в службата само благодарение на презимето си и на високопоставени покровители, негови „приятели“, които засега се въртят около него. За генерал-лейтенанта измислиха и длъжност — „помощник-командващ военновъздушните сили на Московския военен окръг по строевата част“, а после го назначиха за изпълняващ длъжността командващ ВВС на окръга. През юни 1948 г. Булганин уговаря Сталин да назначи сина му на поста командващ ВВС на окръга. Сталин разбира, че „дърпат“ нагоре Василий, за да угодят на бащата, но само махва с ръка: „Правете, каквото искате!“ Ако беше самокритичен, сигурно щеше да си каже: от децата ми нищо не излезе. Но Сталин никога не се е изправял пред вътрешния си съд, никога не си е правил самокритика. Макар да приканва другите: „Самокритиката ни е нужна като въздуха, като водата… Щом нашата страна е страна на диктатурата на пролетариата, а диктатурата се ръководи от една партия, партията на комунистите, която не дели и не може да дели властта с други партии, то нима не е ясно, че ние сами трябва да разкриваме и да поправяме грешките си, ако искаме да вървим напред…“ 1074 1074 Сталин, И.В. Соч. Т. 11, с.29.

А дъщерята! Ами тя съвсем се разхайтва. След като напуска поредния си мъж, баща й се разпорежда да й дадат жилище и фактически дига ръце от нея. От време на време го навестява: да послуша мърморенето на стареца, пък и да се поопаричи малко. Сталин, който е на пълна държавна издръжка, й мушка в ръката пачка банкноти от депутатското си възнаграждение. През последния четвърт век не е похарчил нито рубла, не е влизал в нито един магазин, не знае как живеят хората със скромните си заплати и как едва-едва свързват двата края. За него парите отдавна нищо не означават. Затова пък многобройната прислуга, която се грижи за него, добре знае цената им.