Айн Рэнд - Изворът

Уайнънд леко наклони глава към едното си рамо. Лицето на Уайнънд се избистри, всякакви бариери станаха излишни. Лицето му не изразяваше гняв, на устните му се появи едва доловима болезнена усмивка, почти смирена.

Уайнънд каза:

— Това е краят на „Банър“… Мисля, че е добра идея да го посрещна заедно с вас.

Множество вестници се надпреварваха да поканят на работа Елсуърт Монктън Тухи. Той избра „Куриер“, вестник с добра репутация и приятно неопределена политика.

Вечерта, в първия му работен ден на новото място, Елсуърт Тухи седна на ръба на бюрото при един от помощник-редакторите. Заговориха за господин Талбът, собственика на „Куриер“, когото Тухи бегло познаваше.

— Какъв човек е г-н Талбът? — попита Елсуърт Тухи. — В какво вярва? Какво е нещото, без което не може?

В другия край на залата някой въртеше скалата на радиоапарата. Гръмна тържествен глас:

— Времето неумолимо напредва!

Роурк работеше на чертожната маса в кабинета си. Градът зад стъклените стени излъчваше светлина, въздухът беше като измит от първия октомврийски студ.

Телефонът звънна. Ръката му направи рязко и нетърпеливо движение с молива. Беше наредил телефонът да не звъни, когато работи. Отиде до бюрото и вдигна слушалката.

— Г-н Роурк — каза секретарката с лека нотка на напрежение, сякаш за да се извини, че е нарушила заповедта му, — г-н Гейл Уайнънд би искал да знае дали ще ви е удобно да отидете в офиса му в четири часа утре следобед?

В слушалката й се чуваше само лекото бръмчене на тишината. Изминаха дълги секунди.

— Той на телефона ли е? — попита Роурк. Тя беше сигурна, че не връзката е причина гласът му да прозвучи по такъв начин.

— Не, г-н Роурк. Обажда се секретарката на г-н Уайнънд.

— Да. Добре. Кажете му, че ще дойда.

Отиде до чертожната маса и погледна скиците. За първи път му се случваше да изостави работата си: даде си сметка, че този ден няма да е в състояние да работи. Бремето на надеждата и облекчението беше твърде тежко.

Роурк стигна до вратата на „Банър Билдинг“ и забеляза, че табелата с надписа „Банър“ я няма. На мястото й нямаше нищо. Над вратата имаше по-светъл правоъгълник. Знаеше, че в сградата е редакцията на „Клариън“, а цели етажи пустеят. „Клариън“, треторазреден следобеден таблоид, остана единственият вестник от веригата на Уайнънд в Ню Йорк.

Отиде до един асансьор. Зарадва се, че е сам в кабината. Обзе го внезапно, неудържимо чувство на собственост към малката стоманена клетка — тя отново беше негова, отново я бе намерил, бяха му я върнали. Силата на облекчението му разкри колко силна е била болката му преди това, тази особена болка, която нямаше равна в живота му.

Щом влезе в кабинета на Уайнънд, разбра, че ще трябва да се примири с тази болка и да я носи завинаги, че няма изцеление, нито надежда. Уайнънд седеше на бюрото си. Изправи се, когато той влезе, и го погледна право в очите. Лицето на Уайнънд беше по-лошо от лице на непознат — лицето на непознатия човек изразява неизпробвани възможности, които са на разположение, ако човек реши да си даде труда да ги опознае. Роурк видя познато лице, което не изразяваше нищо и щеше да остане завинаги безизразно. Лице, на което не е изписана болка от отчаянието, а е белязано от следващото състояние, когато дори болката е отречена. Далечно и спокойно лице, със собствено достойнство, присъщо не на жив човек, а на статуя в средновековна гробница, която напомня за отминало величие и забранява на ръцете да посегнат към тленните останки.

— Г-н Роурк, налага се да водим този разговор, но той е много труден за мен. Моля ви да се съобразите с това.

Роурк беше наясно, че единственият начин да прояви добронамереност е да не напомня с нищо за някогашните им отношения. Знаеше, че онова, което бе останало от мъжа, стоящ пред него, ще рухне окончателно, ако произнесе само една дума: Гейл.

Роурк отговори:

— Добре, г-н Уайнънд.

Уайнънд взе четири листа, напечатани на машина и му ги подаде през бюрото:

— Моля прочетете и подпишете, ако одобрявате текста.

— Какво е това?

— Договор да проектирате „Уайнънд Билдинг“.

Роурк остави листовете. Не можа да ги вземе. Дори не можа да ги погледне.

— Моля, изслушайте ме внимателно, г-н Роурк. Налага се да обясня и да бъда разбран. Искам веднага да започна строежа на „Уайнънд Билдинг“. Искам да бъде най-високата сграда в града. Нека не обсъждаме дали моментът е подходящ, нито дали е разумно от икономическа гледна точка. Искам сградата да бъде построена. Ще бъде полезна — нали за вас това е важно. В нея ще се настанят „Клариън“ и всички офиси на „Уайнънд Ентърпрайзис“, които сега са пръснати из целия град. Останалите помещения ще бъдат дадени под наем. Все още имам достатъчно авторитет, за да уредя тези неща. Не бива да се опасявате, че ще издигнете здание, което няма да се използва. Ще ви изпратя писмено всички подробности и изисквания. Останалото ще решавате вие. Ще проектирате сградата, както намерите за добре. Всичко ще зависи от вашите решения, които аз няма да одобрявам. Ще поемете пълна отговорност и ще взимате всички решения. Така е записано в договора. Но искам да е ясно, че няма да се виждаме. Ще назнача агент, който ще ме представлява при уреждане на всякакви технически и финансови въпроси. Ще работите с него. Всички бъдещи разговори ще водите с него. Кажете му с кои строителни фирми предпочитате да работите. Ако решите, че е необходимо да се свържете с мен, ще се обръщате към моя агент. Не бива да очаквате, нито да се опитвате да се срещате с мен. Ако го сторите, ще получите отказ. Не искам да говоря с вас. Не искам повече да ви виждам. Ако сте готов да спазите тези условия, моля, прочетете договора и го подпишете.