Айн Рэнд - Изворът

Роурк стоеше разкрачен, с ръце до тялото, с вдигната глава, също както бе стоял в строяща се сграда. После, когато седна на масата на защитата, мнозина в залата сякаш все още го виждаха изправен. Тази представа за него остана в съзнанието им.

Така си го представяха в мислите си, докато се водеха последвалите продължителни правни дискусии. Съдията заяви пред прокурора, че подсъдимият всъщност е променил тезата на защитата си: той признава, че е извършил деянието, но не признава вина за престъпление. Това поражда временен правен абсурд; съдебните заседатели трябва да решат дали подсъдимият съзнава естеството и качеството на деянието, и ако го съзнава, дали е наясно, че деянието нарушава закона. Прокурорът не изказа възражения. В залата настъпи странна тишина. Той бе уверен, че вече е спечелил делото, тъй като произнесе заключителна реч. Никой не запомни какво бе казал. Съдията даде на съдебните заседатели обяснения за проблемите на делото, по които да се произнесат. Съдебните заседатели се изправиха и излязоха от залата.

Хората се размърдаха, готвейки се да се разотидат, без да бързат, защото предполагаха, че предстоят дълги часове на очакване. Уайнънд, седнал в дъното на залата и Доминик, седнала напред, останаха на местата си.

Съдия-изпълнител се приближи до Роурк, за да го изведе. Роурк се изправи до масата на защитата. Погледна Доминик, после и Уайнънд. Обърна се и тръгна след съдия-изпълнителя.

Стигнал бе до вратата, когато се разнесе рязък звук, последван от пълна тишина, преди хората да си дадат сметка, че се чука на затворената врата към залата на съдебните заседатели. Съдебните заседатели бяха взели решение.

Онези, които се бяха изправили, останаха като заковани. Съдията се отправи към мястото си. Съдебните заседатели се върнаха в залата.

— Задържаният да се изправи с лице към съдебните заседатели — каза съдебният чиновник.

Хауърд Роурк пристъпи напред и застана с лице към съдебните заседатели. В дъното на залата Гейл Уайнънд също се изправи.

— Господин Форман, стигнахте ли до решение?

— Да.

— Каква е присъдата ви?

— Невинен.

Роурк обърна глава, но не към града, не към съдията, не и към Доминик. Погледна Уайнънд.

Уайнънд се обърна рязко и излезе. Напусна първи съдебната зала.

Роджър Енрайт купи от държавата терена, плановете и развалините на „Кортланд“. Разруши старите основи и изкопа нови. Нае Хауърд Роурк да построи сградата отново. Възложи строежа на една-единствена строителна фирма, придържайки се към строгата икономичност на плановете. Енрайт финансира начинанието, което да позволи ниски наеми при добра печалба за самия него. Не се допускаха никакви въпроси за доходите, работата, децата или храната на бъдещите наематели. Проектът бе достъпен за всеки, който иска да се нанесе и да плаща наема, независимо дали може да си позволи друго по-скъпо жилище или не.

В края на август Гейл Уайнънд получи развод. Искът не бе оспорен. Доминик не се яви на краткото заседание на съда. Уайнънд застана като пред военен съд. Изслуша бездушните и цинични юридически термини, с които бе описана закуската на госпожа Гейл Уайнънд и Хауърд Роурк в къщата в долината Монаднок. Съпругата му официално бе обявена за опозорена, той получи съчувствие от закона, статут на оскърбена невинност и документ, който се превърна в паспорт към свободата през всички бъдещи години, към всички бъдещи мълчаливи вечери.

Елсуърт Тухи спечели делото в комисията по заетостта. Наредиха на Уайнънд да го възстанови на работа.

Същия следобед секретарката на Уайнънд се обади на Тухи и му каза, че господин Уайнънд го чака да се върне на работа вечерта преди девет часа. Тухи се усмихна, затваряйки слушалката.

Тухи влезе с усмивка в „Банър Билдинг“ същата вечер. Отби се в отдела за местните новини. Махаше на хората, стискаше ръце, подхвърляше остроумни забележки за новите филми. Правеше се на искрено учуден, все едно не се бяха виждали от вчера и той не разбираше защо хората го поздравяват като при триумфално връщане у дома.

Тръгна бавно към кабинета си. Изведнъж се закова на място. Даде си сметка, че трябва да влезе невъзмутимо, без да издава изненадата си, която вече бе издал: Уайнънд стоеше до отворената врата на неговия кабинет.

— Добър вечер, г-н Тухи — каза тихо Уайнънд. — Влезте.

— Здравейте, г-н Уайнънд — каза Тухи с приятен глас, успокоен от усещането, че успява да свие лицевите си мускули в усмивка и да се придвижи на краката си.