Ангел Грънчаров: Преследване на времето (Изкуството на свободата)

е пагубно за човека и човешкото и означава отказот свободата, пропиляване на възможностите, които времето ни дава във всеки миг, а също и от най-главната възможност да наложа своя «печат» върху ставащото, своята личноствърху живота си, да синхронизирам време, живот и личност в едно неразделно единство. Зад прословутите «така се прави», «така се учи», «така се живее » и изобщо зад всяко «така се…» не стои никой, а нали зад всяко мое действие и дори «помисъл» трябва да стоя аз самият — който го искам, аз, който поемам цялата отговорност за ставащото с мен самия, аз, който не обичам да се срамувам за миналото, настоящето и бъдещето си? Да избягат от «мъртвата хватка» на вече станалото , на това «така се…» е първата грижа на обичащите свободата и на

или, «както се казва», на ония, които поне «ценят», «съобразяват се» и пр. с времето, т. е. на… «всички нас».

Има цяла поредица от думи, които започват с представката «пред» , например «пред-виждам», «пред-усещам», «пред-чувствам», «пред-приемам», «пред-начертавам», «пред-сказвам», «пред-определям», «пред-намирам», «пред-назначавам», «пред-оставям», «пред-пазвам», «пред-писвам», «пред-палагам», «пред-почитам», «пред-разполагам», «пред-разсъдък», «пред-смъртен», «пред-ставление», «пред-стоящ», «пред-убежденост», «пред-умишленост», «пред-шественик» и т. н. Всяко нещо, което става «някак», си има своето пред- , например «виждам» има своето «пред-виждам» , а пазя — своето «пред-пазвам» и пр. Но има и нещо по-важно, а именно, че думите, започващи с «пред» , като че ли са значително по-богати по смисъл, например «пред-начертание» е смислово «по-натоварено» от простото «начертавам» или «чертая», «пред-определеност» от «определеност» и пр. Зад този факт стои съответната битийна изпълненост на реалиите, стоящи зад тези думи, а също и различното жизнено значение на «казваното с тях» за човека. Да вземем един прост пример: минавам покрай някакъв строеж и «виждам», че някаква падаща тухла ме… удря по глвата — или, за щастие, «за малко не ме удря по главата»: за да мога все пак да допиша книгата си. «Имал си късмет» — ще кажат за случилото се «очевидците», но същото съвсем не може да се каже ако тухлата ме беше ударила по главата, а аз само за виг съм успял да видя това (което, впрочем, ще бъде последното нещо, което изобщо съм ви-дял на този все пак прекрасен свят). За да не ми се случи това аз разполагам с нещо, наречено «пред-виждане» , което ме предпазва от възможността не само да бъда ударен по главата от падаща тухла, но и от много други такива не-приятни инциденти; затова аз «пред-видливо» и «пред-пазливо» , даже «пред-умишлено» заобикалям местата, където падат или могат да паднат някакви тухли или други такива тежки предмети (саксии и т. н.). Ако не правя това, аз във всеки момент от живота си ще бъда някакъв «пред-смъртник» , т. е. човек, който постоянно се намира в предверието на смъртта; това последното не бива да е моя постоянна и непрекъсната възможност, а само нещо, което аз някога в бъдещето все пак няма да избегна, но твърде много съм загрижен да не го допусна «точно сега-и-тук», и то поради такова глупаво невнимание (и да умираме трябва по някакви «по-солидни» причини, а не просто от… глупост!). Ясно е само това, че за мен «пред-виждането» се оказва значително по-ценно от «виждането» (само в този смисъл обаче!); аз непрекъснато се намирам в ситуация «пред-нещо» — и особено… пред бъдещето си. Впрочем, бъдещето ли е пред мен, или аз съм пред него — дали има смисъл подобен въпрос?

Казваме обикновено «бъдещето е пред тебе» — вярно ли е това? Ако аз живея без никакви рискове, ако аз не познавам риска, то бъдещето наистина «си стои» пред мен — и аз просто «навлизам» в него както се навлиза в чужда, непозната територия. Но ако аз обичам да рискувам, то в риска аз един вид «присвоявам» бъдещето си и го «вкарвам» в своите възможности, при това свободно избрани, то тогава къде е бъдещето — пред мене, «вътре в мене», «около мене» или пък в известен смисъл… «зад мене» — защото в риска (чрез риска) аз съм го оставил наистина зад себе си? Ако

и вместо да го чака то да дойде някога «при него», сам отива при бъдещето си и в този смисъл го изпреварва, оставя го зад себе си, то нима това е възможно? Рискът ни вкарва преждевременно в бъдещето, «завихря» времето и в този смисъл — защото движещото се наистина има предимство пред движеното — го изпреварва, оставя го след себе си, прави бъдещето си подчинено и предразположено към себе си, към човека, който е способен истински да рискува, да се «въвлича» в авантюри. Затова съвсем не е сигурно, че «бъдещето е пред нас» , чрез риска ние имаме неоценимата възможност непрекъснато да го «пришпорваме», да го изпреварваме, да го оставяме след себе си — бидейки устремени към ново, друго бъдеще. Рискуващият, обичащият рисковете човек се впуска вдъхновено и дръзко в бъдещето, не се задоволява с «непосредственото и пошло» бъдеще, което «и без нас ще си дойде», а значи живее в едно съвсем неочаквано и «предизвиквано» бъдеще, което иначе никога няма да се появи, което ще се появи само ако сме способни на инициатива, на рискове, решително тласкащи го… към нас самите и към нашия живот. В такъв случай не се ли оказва, че