Ангел Грънчаров: Преследване на времето (Изкуството на свободата)

е идентичен с въпроси от рода на: «Как мога да постигна свобода?», «Как се „оправям“ със свободата си?», «Какво да правя с живота си?», «Кой съм аз?», «Какво искам и накъде отивам?», «Защо живея?» и т. н. Всеки от нас, лутайки се по пътищата на живота си, намира в края на краищата свой път към свободата, опитвайки безброй начини за «справяне» с времето и открил най-накрая — а защо не и по-рано?! — най-добрия, истинския, «чудодейния», тласкащия ни към сполука. Защо тогава да не се опитаме да ги проиграем в техния идеален вид, търсейки основите на

без което животът се оказва невъзможен; този въпрос ме накара да се заема с написването на тази, да се надяваме, необходима книга. Сега тя е написана и лежи пред мен; исках много , но се появи това — дотук ми стигнаха силите след като се заех с непомерно тежката задача да проникна в необятната тема. Може ли да се добави нещо в заключение?

Както и всяко друго изкуство изкуството на свободатазависи и се определя от едно нещо: талант , гений, вътрешна предразположеност на душата и личността. Това, че не всички еднакво са предразположени към свобода — както и към пеене, рисуване или към нещо друго, да речем, към философия — е прост безспорен факт (независимо от това, че на много хора им се иска да спорят върху него: понеже им се вижда «лично неизгоден»! ).

е даровитост за човечност , за човешки живот, в нея «бушува» една мощна жизненост (виталност), една страст към онова «да бъде», което сме способни най-решително за себе си, за своята самобитност като човешки същества, за своето неповторимоаз. Този талант за свобода, явяващ се първото й условие, може да се нарече различно: усет, влечение, откритост, страст, готовност, отдаденост, вдъхновеност , любов. Способният, надареният за свобода човек я търси и преследва, той е влюбен в нея, той я създава и сътворява във всеки акт на избор и въ всяко дело, във всяко действие на живота си, той не се отказва от нея на никаква цена защото смята, че свободата му съвпада с него самия. Затова само овладяният от духа на свободата и на нейната непокорна жизненост може да каже:

или пък с цялостна ангажираност може да повтори думите на Гьоте като свои:

«Живот и свобода добива само този, който смело ги завоюва в борба»

Съответно неспособният за свобода не се привлича особено от нея, не я търси, не се впечатлява от от нейните прояви, не умее да я съзерцава и открива, дори да я различава или познава, изпълнен е с безразличие към нея: безразличието към свободата е начало на пътя към несвобода. Такива хора в края на краищата започват да се чувстват задължени да я мразят, да са враждебни към нейните прояви у други хора, да я преследват, да се борят тъкмо срещу свободата, да се опитват да я унищожат или изкоренят. Това най-ясно показа проказата , наречена комунизъм, чиято бесовщина разигра сатанинския си танц тъкмо в отминаващия сега ХХ век. Но

т. е. човешката способност, при която свободата като че ли се «отпечатва» («впечатва»!) във вътрешността на човека, в неговата душа, оставя следа и бива задържана завинаги, е отличителна черта на предразположените към свобода индивиди: духът на свободата или просто духът(към който много хора просто нямат «сетиво» или «антена» !) е този, който поставя «белезите» или знаците , «впиващи» се навеки в душата. В същото време обаче «другите», чиито идол е обезличеността , не й обръщат внимание, «тя не ги вълнува», те са слепи за нея и затова не могат да я забележат: свободата и нейният дух за такива наистина не съществува. Надареният за свобода се вдъхновява и от най-малкия полъх на свобода (на свободомислие, на свободна съвест и пр.), проявите на свобода го ентусиазират и го изпълват с възторг; в тях той среща отнова, което е търсил, те са нещо дълбоко съкровено и интимно, родствено на него самия, в проявите на свобода той среща самия себе си, своята автентична същност, намира и се отдава на себе си, на пълноценния живот, достоен за човека. В светлината на казаното проличава съдбоносната обвързаност между живот и свобода, която надареният за свобода открива у себе си, фаталната предопределеност да бъдеш свободен, от която той никога няма да се откаже: «Бъдещето на човека е бъдещето, определяно от неговата свобода; несвободният няма бъдеще». Това е дало право на Жан-Пол Сартр да заяви съвсем справедливо в категоричността си: