Сесили Зигесар: Това, което искам, е всичко

Погледът му веднага се плъзна през тълпата от пиячи, пушачи и танцьори, докато откри това, което търсеше край бара — Блеър и… Нейт, вперили поглед един в друг.

Сърцето му се разтуптя. Блеър не приличаше на момичето от Сейнт Бартс, сега тя сияеше.

Той искаше да иде при нея и да се извини за идиотското си държание във вилата, но накрая реши, че е по-добре да не го прави. Това беше купон и се предполагаше, че хората се забавляват. Просто щеше да почака до утре, освен ако тогава Блеър нямаше махмурлук.

От средата на дансинга Серена забеляза къдрите на Арън и затанцува към него. Розовите й кичури подскачаха, а сребърните й нокти блестяха. Тя се хвърли на врата му и докосна бузата си в неговата.

— Толкова се радвам, че дойде — каза тя толкова искрено, сякаш наистина го мислеше.

— Аз също — ухили се той и си помисли същото нещо.

— Къде е Майлс, не е ли с теб?

Арън поклати глава:

— Още е в Сейнт Бартс. Запозна се с една мацка там.

Серена се ухили:

— О, така ли?

Арън сложи ръце в джобовете на войнишките си панталони и отново се огледа за Блеър.

Серена проследи погледа му. Защо той винаги я гледаше толкова тъжно?

— Страхотно е да ги видим отново заедно, нали? — попита тя задъхано с надеждата, че той ще се съгласи.

Арън се принуди да кимне. Блеър нямаше да е негова, а и изглеждаше щастлива:

— Да, така е.

Серена го прегърна и го поведе към дансинга:

— Хайде, да танцуваме!

Тя ухаеше на сандалово дърво и пачули и боса беше висока колкото Арън. Уау, най-накрая осъзна той, след като Серена вдигна ръце и се завъртя, а розовите й кичури се разхвърчаха след нея — тя наистина е прекрасна.

Все едно имаше някой на тази земя, който не го беше забелязал.

Може би беше малко блед, когато пристигна, но май щеше да прекара много щастлива Нова година.

Ванеса не беше запалена по идеята да целува тълпа пияни хора и да крещи „Честита Нова година“. Даже можеше да се каже, че това беше най-големият й кошмар. Следователно, вместо да иде на купона на Серена, тя събра цялото си оборудване, облече се добре и взе метрото до Сентръл Парк. Понеже всички от онова обкръжение щяха да са на купона, на Ванеса й беше интересно да види какво правят другите, които не са от кръга на Серена. Навън беше само 19 градуса по Фаренхайт и температурата продължаваше да пада. Не можеше да има по-неподходящо време за годишната обиколка на парка. Това си беше идеалната тема за филмовото й есе.

Тя започна да снима всички, които идваха за състезанието на входа на парка откъм 89-та Източна улица. Започна да вали сняг, което си беше истинско предизвикателство, понеже беше трудно да поддържа обектива чист, а светлината правилна. Но всичко това си заслужаваше, понеже паркът изглеждаше великолепно с новата тънка бяла покривка и състезателите, които до един приличаха на смотаняци. Това започваше да изглежда по-добре и от главата на куклата в камиона за боклук.

— Всяка година ли тичате или сега ви е за първи път? — попита Ванеса един измършавял човек, обул маратонки на бос крак и срязани дънки. Тя приближи обектива към кльощавия му гръден кош, проверявайки дали е настръхнал, но не видя нищо.

— Първи път? — възкликна мъжът, като прибираше сивата си коса в опашка на тила и се ухили, разкривайки пожълтели от тютюн зъби. — На девственик ли ти приличам?

Отврат.

Ванеса се радваше, че лицето й е скрито от камерата.

— Добре, късмет — каза тя и се отдалечи.

Отстъпвайки назад, Ванеса се блъсна в жена на около седемдесет, облечена в палто от норка, обувки на „Шанел“ и кожени ушанки, която водеше малък бял пудел, също облечен в палто от норка.

— А, кой е това? — преправи гласа си Ванеса, като се наведе да погали кучето.

— Обичаме да тичаме в снега — каза жената, а силно начервените й с розово червило устни се извиха в усмивка. Бялата й коса беше прибрана на френски кок, а по бузите й имаше оранжев руж. — Мъжът ми отиде да залага в Ница, а децата ми са пораснали, та Ейнджъл и аз решихме да се позабавляваме.

— Аз също — каза Ванеса, макар очевидно да нямаше нито деца, нито съпруг, камо ли куче. Тя се усмихна конспиративно на жената и каза: — Суперзабавно е, нали?

В това време жената вадеше нещо от зелената си маркова чанта и Ванеса приближи обектива, за да види какво е: малки червени ботушки.

— За да не му станат снежни топчета на лапичките — обясни жената и се наведе да ги обуе на пудела.

— Много са модни — каза Ванеса.