Триша Рейбърн - Сирена

— Е, това звучи успокоително.

Гледах как татко се обръща към мама, която сега стоеше до него. Обгърна я с ръка през кръста и я целуна по връхчето на носа.

— Взе ли си мобилния телефон? — попита тя. — А карта на пътя?

Вдигнах високо мобилния си телефон и й показах разпечатките на няколко карти от „Гугъл мапс“ на предната седалка до мен.

— Освен това имам пълен резервоар и твоите „Виза“, „Мобайл“ и „Трипъл Ей“ карти. Нося ключ от къщата и инструкции как да пусна водата и електричеството.

— Моля те, обади се, когато пристигнеш — извика мама, докато палех колата. — Пък може да звъннеш и докато пътуваш, ако се измориш или по радиото няма хубава музика…

— Ще се обадя и докато пътувам, и когато пристигна.

Мама отвори уста да даде още нареждания, но после се отказа и сложи ръка върху устните си.

Забележката й, че досега не съм ходила никъде сама и най-дългото ми шофиране е било на трийсет километра от дома, допълнително ме изнерви. Нямах представа как бих се почувствала да шофирам по магистрала 95 без мама, татко и Джъстин. Нито как ще премина покрай надписа „Добре дошли в Уинтър Харбър“ на влизане в града, оформен като платноходка; или покрай сладкарницата на Еди веднага след него, без да спра за една вафлена фунийка със сладолед. Нито как ще стигна до къщата ни край езерото, заключена и с пуснати кепенци на прозорците след внезапното ни заминаване само преди няколко дни.

Когато запалих колата и бавно се отдалечих от родителите си, лишавайки ги и от втората от двете им дъщери в рамките само на две седмици, бях уверена само в едно нещо: Че ако изобщо бе възможно да загърбя някога страховете си и да узрея, то времето да го направя, бе точно сега.

Шест часа и четири телефонни обаждания у нас по-късно аз седях във волвото пред къщата ни край езерото.

Досега всяко лято по това време тя беше изпълнена с шум и живот. Сега изглеждаше необичайно запусната и изоставена. Предната врата беше заключена, прозорците — затворени, с дръпнати пердета и спуснати транспаранти. Керамичните саксии по предното стълбище, където обикновено цъфтяха здравецът и мушкатото на мама, сега бяха пълни с бурени. Любимото знаме на татко — онова с двата гмуркача на него, с което официално отбелязвахме настъпването на лятото — сега лежеше на някой рафт в гаража.

И все пак, въпреки тъжната гледка пред мен, аз все още я виждах. Как отваря със замах вратата на колата и хуква по пътеката към къщата. Как тича от единия край на верандата до другия, надничайки през прозорците. И как най-накрая спира и се надвесва над перилата от страната на къщата на семейство Кармайкъл. Пурпурната лятна рокля плющи около глезените й на вятъра, а дългата тъмна коса пада през едното рамо, прикривайки лицето й и усмивката, която, сигурна съм, го озарява.

Тогава хвърлих поглед към съседския двор, за да видя Кейлъб, който я очаква. Не го забелязах, но знаех, че е някъде там. Вероятно се беше свил зад някой храст — скрит, както Джъстин би искала — от часове, само и само да я зърне. Помислих си, че това усещане трябва да е много хубаво — увереността, че някой те очаква.

Точно сега обаче аз не можех да разчитам някой да ме чака.

Вдигнах очи към огледалото за обратно виждане в мига, когато зад мен проблесна някаква светлина. Като не видях нищо, освен пощенската ни кутия с форма на патица и група дървета, се обърнах и погледнах през задното стъкло.

„Глупавичката ми Неса. Започват да й се привиждат разни неща още преди слънцето да е залязло!“

Опитах се да не обръщам внимание на гласа на Джъстин, който се забиваше в главата ми.

— Време е да открия Кейлъб — казах гласно и отворих вратата на колата.

Подметката на едната ми маратонка вече беше опряла земята, когато погледът ми попадна върху завития на тръба вестник на автомобилната алея. Беше „Уинтър Харбър Херълд“, безплатен седмичник, който обикновено служеше на туристите като пътеводител за ресторантите и магазините. Всяко лято „Херълд“ вадеше по една голяма новина, която изместваше от първа страница статиите за местата с най-романтичен залез и заведенията, които предлагат истински местни специалитети. Тя най-често касаеше случаи с малолетни пияници и крадци на омари. Тия истории обикновено се появяваха към края на лятото, когато всички летовници вече бяха изкупили и изяли каквото има по магазините и ресторантите и очевидно сами можеха да определят кой е истинският вкус на Уинтър Харбър.

Това лято обаче лошите новини бяха подранили.